Макар че вече го беше научил наизуст, Хари хвърляше по един бегъл поглед към това послание на всеки няколко минути от 7 часа същата вечер, когато вече беше седнал до прозореца, откъдето имаше гледка върху цялата улица Привит Драйв. Той знаеше, че няма смисъл да препрочита думите на Дъмбълдор. Хари беше изпратил своя положителен отговор по совата, както беше помолен, и единственото, което можеше да направи, бе да чака. Или Дъмбълдор щеше да дойде, или нямаше.
Но Хари не си беше стегнал багажа. Просто изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, че ще бъде спасен от Дърсли, след като беше прекарал с тях едва две седмици. Той не можеше да се отърси от чувството, че нещо щеше да се обърка и че писмото до Дъмбълдор може да се е изгубило по пътя. Това щеше да възпре директора да дойде и да го вземе. Имаше вероятност да се окаже, че писмото не е от Дъмбълдор, а е измама, шега или капан. Хари не искаше да опакова багажа си, за да не се окаже измамен и после да трябва да го разопакова. Единственото нещо, което беше направил за възможността за пътуване, бе да затвори снежнобялата си сова Хедуиг в кафеза й. Стрелката за минутите на будилника стигна числото 11 и точно в този момент уличната лампа пред прозореца изгасна.
Хари се събуди, все едно внезапната тъмнина беше аларма. Бързо слагайки очилата си и отмествайки бузата си от стъклото, той притисна носа си към прозореца и погледна надолу към тротоара. Висока фигура, облечена в дълга, издута от вятъра мантия, се приближаваше към градинската пътека.
Хари скочи все едно беше получил електричен шок, изрита стола и почна да грабва всичко, което можеше да докопа от пода, хвърляйки го в куфара. Точно когато беше прехвърлил комплект мантии, две книги със заклинания и пакетче чипс от единия край на стаята към другия, се позвъня на вратата.
Долу, в дневната, вуйчо му се развика:
— Кой, по дяволите, звъни по това време?
Хари замръзна с месингов телескоп в едната ръка и чифт маратонки в другата. Той напълно беше забравил да предупреди семейство Дърсли, че Дъмбълдор може би ще дойде. Чувствайки се едновременно изплашен и почти готов да се разсмее, той прескочи куфара си и отвори вратата на спалнята, за да чуе как един дълбок глас казва:
— Добър вечер. Вие сигурно сте господин Дърсли. Предполагам, че Хари Ви е казал, че ще дойда да го взема?
Хари тичаше надолу по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, и спря внезапно на последните няколко стъпала, тъй като дългогодишният му опит му подсказваше да стои далеч от обсега на ръцете на вуйчо му, когато е възможно. На вратата стоеше висок, слаб мъж, с дълги до кръста сребристобели коса и брада. Очила с формата на полумесец бяха сложени на извития му нос и той бе облечен в дълга пътническа мантия и остра шапка. Върнън Дърсли, чиито мустаци бяха също толкова гъсти, колкото и на Дъмбълдор, но черни, беше облечен в червеникаво-кафяв пеньоар, гледаше посетителя, сякаш не можеше да повярва на малките си очи.
— Съдейки по слисания Ви поглед, Хари не ви е информирал за пристигането ми — каза Дъмбълдор любезно. — Както и да е, да приемем, че сте ме поканили в къщата си. Неразумно е да се стои дълго време на прага в тези размирни времена.
Той бързо прекрачи прага и затвори входната врата зад себе си.
— Доста време мина от последното ми посещение — каза Дъмбълдор, поглеждайки към Върнън. — Трябва да отбележа, че декоративните лилии виреят много добре.
Върнън Дърсли не каза нищо. Хари не се и съмняваше, че речта на вуйчо му ще се върне и скоро вената, пулсираща на слепоочието му, щеше да достигне опасна точка, но нещо в Дъмбълдор изглежда го беше оставило временно без дъх. Може би беше очевидният вид на магьосник, но също можеше да бъде и това, че дори вуйчо Върнън усети, че тук имаше мъж, когото щеше да му е много трудно да тормози.
