Луната е наставница сурова

Е, какво да сторим? Надзирателят не ни притежаваше. Ако беше така, все щяхме да измислим как да го елиминираме. Но Лунната управа не се намираше на Луната, ами на Земята — ние не разполагахме с нито един кораб, с нито една скромна водородна бомба. Тук нямаше даже лично оръжие, макар че не знам за какво щеше да ни послужи. Може би да се стреляме взаимно.

Три милиона, невъоръжени и безпомощни, а те бяха единадесет милиарда… с кораби, бомби и всякакви оръжия. Да, можехме да им досадим малко, обаче колко време му трябва на татенцето, за да напляска бебчо?

Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.

А лунатиците отново забръщолевиха какво да правят, как да се организират и пак изслушахме дърдоренето за „рамо до рамо“, налагаше се председателят да тряска с чукчето и мен ме хвана съклет.

Но се посъвзех, когато чух познат глас:

— Господин председател! Ще прояви ли събранието благоволение да ми отдели пет минути?

Завъртях глава. Професор Бернардо де ла Пас — можех да се досетя от този старомоден стил дори ако не помнех гласа. Бележит човек с вълниста бяла коса, трапчинки на бузите и тембър, в който звучеше усмивка… Не знам на колко години беше тогава, ала още като се запознах с него, бях момче, а той — старец.

Депортирали го, преди да се родя, но не спадаше към криминалните. Бе политически изгнаник като Чвора Морт, само че се занимавал с подривна дейност и вместо да получи сладка надзирателска службица, зарязали го да се оправя както може или да умира от глад.

Не се съмнявам, че е могъл да си намери работа във всяко училище на Л-Сити, ала не го сторил. Мил чинии някое време, както съм чувал, станал детегледач, развил бизнес в забавачница, накрая в цяла ясла. Когато го срещнах, той я управляваше, заедно с пансион и школа за приходящи — от предучилищна подготовка през началото до основно и средно образование, наемаше на договор трийсетина учители и вече организираше колежанско обучение. Никога не съм бил пансионер при него, но му станах ученик. Бях избран четиринайсетгодишен и новото ми семейство ме прати на даскал, защото дотогава бях ходил само три години, а после се занимавах на пресекулки. Най-възрастната ми съпруга беше строга жена — принуди ме отново да седна на чина.

Харесвах Проф14. Готов бе да учи на всичко без значение какво знае сам. Ако ученикът поискаше, той се усмихваше, казваше цената, намираше материали и винаги оставаше няколко урока напред. Щом се затрудняваше, не правеше дори това: никога не се преструваше, че е многознайко. Заех се с алгебра при него и когато се добрахме до кубичните уравнения, поправях решенията му не по-рядко, отколкото той моите, обаче професорът весело се втурваше във всеки урок.

Захванах се с електроника пак под неговото ръководство и скоро аз го обучавах. Престана да ми взема пари и продължихме заедно, докато намери инженер, който искаше да изкара нещо допълнително — така че и двамата плащахме на новия си учител, а Проф се стараеше да не изостава от мен, сричаше и напредваше полека, но с удоволствие си упражняваше ума.