Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Председателят удари по масата:
— Ще се радваме да дадем на професор Де ла Пас толкова време, колкото пожелае. Ей, вие, аверчетата на последните редове, смъквайте ръцете! Да не прасна някого по тиквата с чука!
Проф излезе отпред и всички лунатици се умълчаха според силите си. Уважаваха го.
— Няма да говоря дълго — започна. Спря да устои Уайоминг с погледа от горе до долу и подсвирването. — Прекрасна сеньорита, ще простите ли на горкия човек пред вас? За мен е болезнена необходимост да не се съглася с вашия красноречиво поднесен манифест.
Уайо се наежи:
— С какво не сте съгласен? Казах истината!
— Моля ви! Разминаваме се само в една точка. Мога ли да продължа?
— Уф… ами давайте нататък.
— Вярно е, че Управата трябва да си иде. Смешно е — дори гибелно и нетърпимо — да бъдем управлявани от безотговорен диктатор в най-основното човешко право: правото да се договаряш на свободния пазар. Но при цялото ми уважение към вас, грешите в твърдението си, че трябва да продаваме зърно на Земята (или ориз, или друга храна) на каквато и да било цена. Не бива да изнасяме храни!
Прекъсна го житарят:
— Ами аз какво ще правя с всичкото зърно?
— Моля ви! Би било нормално да пращаме продоволствия на Земята… ако връщат тон за тон. Във вид на вода, нитрати, фосфати. Тон за тон. Иначе никоя цена не е достатъчно висока.
Уайоминг се обърна към фермера:
— Почакай минутка — и каза на Проф: — Това е невъзможно и вие го знаете. Евтино е да се транспортират товари надолу, обаче нагоре е скъпо. Пък и ние нямаме потребност от вода и химикали за растенията, нужни са ни къде по-малко масивни неща. Инструменти. Лекарства. Технологии. Някои машини. Контролни програми. Сър, много сили хвърлих в проучването на тези проблеми. Ако успеем да получим добри цени на свободния пазар…
— Госпожице, моля ви! Мога ли да продължа?
— Карайте. Иска ми се да ви опровергая.
— Фред Хаузер ни каза, че вече по-трудно се намира лед. За съжаление това е вярно — и което за нас е лоша новина, за внуците ни означава бедствие. Луна Сити би следвало да използва същия воден запас отпреди двадесет години… плюс достатъчен добив на лед, за да покрием прираста на населението. Но ние употребяваме водата веднъж: един пълен цикъл, три различни начина. После я пращаме в Индия. Като зърно. Въпреки че зърното минава през вакуумна обработка, то съдържа вода. Защо да я товарим за Индия? Те имат целия Индийски океан! А остатъкът от зърнената маса е още по-катастрофално скъп — хранителни вещества за реколтата, които се намират далеч по-мъчно, макар да ги извличаме от скалите. Другари мои, вслушайте се в думите ми! Всеки товар, дето пращате навън, осъжда вашите внуци на бавна смърт. Чудото на фотосинтезата, на растително-животинския цикъл е в неговата затвореност. Вие сте го творили и кръвта на вашия живот се стича надолу към Земята. Не от по-високи цени има смисъл, човек не може да си яде парите! Нужно ви е, на всички нас е нужно да сложим край на тези загуби. Ембарго, пълно и абсолютно. Луната трябва да се самозадоволява!
Дузина хора се разкрещяха, за да ги чуят, други също се разприказваха, а председателят удряше по масата. Така че пропуснах момента, в който ни прекъснаха, и чак когато изпищя жена, се огледах.
Сега всички врати бяха отворени и до най-близката видях трима въоръжени мъже в жълтата униформа на надзирателските телохранители. На главния вход наперен копой говореше през усилвател, заглушавайки шума от тълпата и аудиосистемата.
— ДОБРЕ, ДОБРЕ! — затътна. — ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ. АРЕСТУВАНИ СТЕ. НЕ СЕ ДВИЖЕТЕ, ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. ИЗНИЗВАЙТЕ СЕ ЕДИН ПО ЕДИН, С ПРАЗНИ РЪЦЕ, ПРОТЕГНАТИ ПРЕД ВАС.
Дребосъка сграбчи мъжа до себе си и го метна към телохранителите, застанали наблизо. Двама паднаха, третият стреля. Някой ревна. Кльощаво, нисичко и червенокосо момиченце на единайсет-дванайсет години се хвърли в коленете на този бабаит и го удари, свито на топка. Той се сгромоляса. Дребосъка бутна Уайоминг Нот зад прикритието на грамадното си туловище, после кресна през рамо:
— Ман, погрижи се за Уайо, не я изоставяй!
Тръгна през тълпата, като размяташе хора наляво и надясно, сякаш бяха дечица.
Отекнаха още писъци. Подуших нещо — помнех вонята от деня, в който си загубих ръката, и ужасен осъзнах, че стреляха не с обикновени пушки, ами с лазерни лъчи. Дребосъка стигна вратата и набара по един копой с всяка от огромните си ръце. Червенокосото хлапе не се мяркаше наоколо, а поваленият от него мъж все още беше на длани и колене. Замахнах с юмрук към лицето му и рамото ми се разтърси, когато му строших челюстите. Трябва да съм се забавил, защото Дребосъка ме блъсна с вика: