Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Натъкнах се на трима познати, ала нямаше необичайни подмятания. Никой не ми се видя особено възбуден, търговията си вървеше нормално. Не беше за вярване, че преди минути е имало бунт на долното равнище и само на няколкостотин метра в северна посока. Оставих това настрана, за да го обмисля по-късно — сега нямах нужда от още вълнения.
Занесох всичко на Уайо, потропах на вратата и подадох вещите. Скоро се наместих в една пивница за половин час и половин литър. Там гледах видеото. Пак не забелязах суматоха, липсваше и онова „Прекъсваме за излъчване на извънредно съобщение“, върнах се, почуках и зачаках.
Уайоминг излезе, но не я познах. Когато най-сетне успях, се заковах на място за бурни аплодисменти. Нямаше начин да се сдържа: свирех, щраках с пръсти, пъшках и я оглеждах като картографски радар.
Уайо вече беше по-мургава от мен и тенът — нанесен превъзходно. Сигурно си носеше принадлежностите в чантичката, защото очите й също бяха потъмнели, с подходящ цвят на миглите, а устата й бе станала тъмночервена и по-голяма. Бе употребила черната боя, после изправила косата си нагоре, сякаш с масло се е опитвала да получи ситни къдрици. Пък и нейните си бяха достатъчно гъсти и непослушни, за да изглежда прическата убедително неуспешна. Не приличаше на афро, но и на европейска също. По-скоро напомняше смесена кръв и така имаше по-добър вид за лунатичка.
Червената рокля й бе малка. Обтягаше се по нея като пръскан лак, а към средата на бедрата се издуваше от неизчерпаем статичен заряд. Беше махнала каишката на чантичката и я носеше под мишница. Не знам дали си изхвърли обувките или ги прибра. Боса ми се струваше по-нисичка.
Да, гот изгледаше. Още по-гот бе, че видът й с нищо не подсказваше за агитаторката, която насъсква тълпи.
Изчака ме да й се порадвам с широка усмивка и завъртя тяло. Преди да свърша, две момченца застанаха край хълбоците ми и добавиха пискливо одобрението си, като тропаха шумно. Потупах ги по главите, съветвайки ги да изчезват. Уайоминг плавно се понесе към мен и ме хвана за ръката:
— Как е, ядвам ли се?
— Уайо, станала си като някоя от онези куклени машинки за секс, готова за подвизи.
— Я го гледай колко е цапнат в устата! Да не би да приличам на тия евтинийки? Единствено с туристи, по-долу не падам!
— Не се изхвърляй, красавице. Само кажи някакъв дар и произнеси името ми. Ако ще е мед, знай, че имам цял кошер.
— Ах, ти… — тя се ухили и здраво ме ръгна с юмрук в ребрата. — Майтапя се бе, приятелче. Ако някога се въргалям с тебе — не че ще стане, — няма да си говорим за мед и пчелички. Хайде да намерим онзи хотел.
Речено-сторено и аз купих ключ. Уайоминг Нот изнесе представление, но не биваше да си прави труда. Нощната администраторка не си вдигна главата от плетивото, за да й обърне внимание. Щом влязохме, Уайоминг направо светна:
— Много е хубаво!
Ами трябваше да бъде срещу цели трийсет и два хонконгски долара. Мисля си, че очакваше да попадне в кабинка за удоволствия, ала не бих си позволил да я пъхна в такава дупка дори и само да се скрие. Беше удобна голяма стая със собствена баня и без воден лимит. Също с телефон и асансьорче за доставки, от които щях да имам нужда.
Тя започна да рови в кокетната си чанта:
— Видях колко ти струваше. Нека да го уредим, да не…
Пресегнах се и затворих чантичката:
— Нали нямаше да си говорим за пчелички?
— Какво? Ох, merde15, това беше за въргалянето. Нае тази бърлога за мен и е справедливо да…
— Дръпни шалтера.
— Уф… поравно става ли? И без повече разправии.
— Нет, Уайо, ти си доста далеч от дома. Стискай колкото пари имаш.
— Мануел О’Кели, ако не ми позволиш да платя своя дял, излизам!
Поклоних се:
— Досвидания, госпожа, и спокойной ночи. Надявам се, че пак ще се видим.
Тръгнах към незалостената врата. Нот ме изгледа свирепо, после ядосано затвори чантичката си:
— Ще остана. M’goy16!
— Удоволствието е мое.
— Но аз наистина искам да ти благодаря. Както и да е… Ами не съм свикнала да приемам услуги. Аз съм свободна жена.
— Е, май трябва да те поздравя по този повод.
— Не ставай и ти кисел. Твърд мъжага си и те уважавам за това. Радвам се, че си с нас.
— Не съм сигурен дали е така.
— Какво?
— По-кротко. Не съм и с Надзирателя. Нито пък ще се раздрънкам… Не ми се ще Дребосъка, дано Бог дари покой на щедрата му душа, да ми се явява нощем. Твоята програма обаче е неприложима.
15
По дяволите (фр.). — Б.пр.
16
Преводачът най-смирено се извинява, че не си спомня на кой африкански език думата означава „благодаря“. — Б.ред.