Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Лиандрин излази до масата със затулената пясъчна купа на позлатения триножник, изсъска, щом я пипна с небрежна ръка, но бързо вдигна един нажежен въглен с машата, раздуха го да се разгори и запали двата посребрени светилника, като нагласи фитилите тъй, че пламъците да не трепкат и да не пушат. Езикът й можеше да намеква, че се смята за равна на Сурот, а не собственост, но каишката я бе научила да изпълнява заповедите пъргаво.
Обърна се с единия светилник в ръката, сепна се и ахна, щом видя надигналия се в ъгъла Алмандарагар с черните му хлътнали очи, съсредоточени върху нея. Що за глупости — толкова пъти го беше виждала! Вярно, беше си страховита гледка, висок десет стъпки и близо две хиляди фунта тежък, с гола червеникавокафява кожа и свил шестопръстите си предни лапи тъй, че ноктите се изпъваха и свиваха, изпъваха и свиваха.
— Кротко! — изръмжа Сурот на лопара. Позната команда, но той изопна широко уста и показа острите си зъби, преди да клекне и да положи огромната си кръгла глава на лапите си като хрътка. Но и не затвори очи. Беше доста разумен и явно не вярваше на Лиандрин повече, отколкото тя на него.
Въпреки боязливите погледи, които хвърляше към Алмандарагал, да’ковале много бързичко успя да извади кадифените й пантофки и белия копринен халат, изкусно извезан в зелено, червено и синьо, от високия резбован гардероб и подаде халата на Сурот, за да напъха ръцете си в ръкавите, но й се наложи сама да си овърже дългия пояс и да протегне единия си крак, преди тъпачката да се сети да коленичи и да й поднесе пантофите. Проклетите й очи, ама че некадърница! Сурот се огледа на смътната светлина в позлатеното огледало на стойката до стената. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове заради умората, гребенът й бе провиснал, а черепът й явно се нуждаеше от бръснач. Много добре. Вестоносецът на Галган щеше да си помисли, че е потънала в скръб заради Тюон, което си беше съвсем вярно. Но преди да разбере за посланието на генерала, трябваше да се погрижи за още една дреболия.
— Изтичай до Росала и я помоли да те набие хубаво, Лиандрин — рече тя.
Малката стегната уста на да’ковале зяпна и очите й се ококориха стъписано.
— Но защо? — изхленчи тя. — Ама аз нищо не съм направила!
Ръцете на Сурот зашариха по пояса да го стегне, за да не я зашлеви. Очите й щяха да се сведат за цял месец, ако се разчуеше, че лично е зашлевила да’ковале. Определено не дължеше обяснения на собственост, но обучеше ли се Лиандрин напълно, щяха да й липсват тези поводи да натрие лицето й в това колко ниско е паднала.
— Защото се забави да ми съобщиш за вестоносеца на генерала. Защото продължаваш да се наричаш „аз“, вместо Лиандрин. Защото срещаш погледа ми. — Не можа да се сдържи да не изсъска. Лиандрин се свиваше с всяка дума, а сега беше свела очи към пода, сякаш това можеше да смали оскърблението. — Защото оспорваш заповедите ми, вместо да се подчиниш. И накрая — накрая, но най-важното за теб — защото искам да бъдеш набита. Хайде марш, и кажи на Росана всички тези причини, за да те набие хубаво.
— Лиандрин чува и се подчинява, Върховна лейди — проплака да’ковале, явно най-после схванала поне нещо, и се втурна към вратата толкова бързо, че едната й бяла пантофка се изхлузи. Твърде уплашена, за да се обърне — а навярно изобщо не го забеляза — и толкова по-добре за нея, — тя отвори с треперещи пръсти вратата и изхвърча навън. Да пратиш собственост да я научат на ред не биваше да носи Удоволствие, но донесе. И още как.
Миг й трябваше, докато успокои дъха си. Едно е да изглеждаш потънала в скръб, а съвсем друго — да си възбудена. Кипнала беше от яд към Лиандрин, разтърсваше я споменът за кошмарите, страховете за съдбата на Тюон и още повече за собствената й съдба. Но едва след като лицето й в огледалото изрази пълна кротост, тя последва да’ковале навън.
Преддверието на спалнята й бе разкрасено в пищния ебударски стил, с изрисуван на сини облаци таван, жълти стени и зелени и жълти плочки по пода. Дори подмяната на мебелите с нейните собст-вени паравани, всички от които без два изрисувани от най-добрите художници с птици и цветя, почти не смаляваше тази натруфеност. Тя изсумтя, щом зърна външната врата, явно оставена отворена от Лиандрин при бягството й, но засега разкара да’ковале от мислите си и се съсредоточи върху мъжа, който стоеше там и разглеждаше паравана, изрисуван с изображение на кори, огромна петниста котка от Сен Т’жоре. Мършав и с посребряла коса, в нашарена със сини и жълти ивици броня, той плавно се извъртяпри тихия шум на стъпките й и падна на коляно, макар да беше простосмъртен. Шлемът под мишницата му беше с три тънки сини пискюла, тъй че съобщението трябваше да е важно. Разбира се. Трябваше да е важно, за да я обезпокоят в този час. Щеше да го извини. Този път.