Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Изведнъж той затаи дъх и всякакви мисли за дамане изчезнаха от ума му.
На улицата все още имаше хора — седем-осем мъже и жени; бяха скупчени точно пред препускащата колона и като че ли не чуваха тропота на копитата. Нямаше време сеанчанците да се спрат, дори й искаха, а имаха всякакво основание да не го направят с врага отп-ред, но ръката на високия мъж като че ли изобщо не трепна на юздите когато той и останалите връхлетяха върху хората. Ветеран значи, Итуралд смъкна далекогледа и измърмори молитва за мъртвите. По-добре бе да не гледа онова, което щеше да остане след колоната.
На двеста разтега извън селото офицерът започна да престроява ескадрона си при стрелците, които вече бяха спрели и чакаха в готовност със заредени стрели. Замаха с ръка на тарабонците кой накъде да поеме, след което се завъртя и насочи далекогледа си към Ланасиет. Светлината се отрази от металната обшивка на тръбата — слънцето вече се издигаше. Тарабонците се раздвоиха, лъснаха остриетата на пиките, всички наклонени под един и същ ъгъл — бяха дисциплинирани бойци и се строиха идеално от двете страни на лъкометците.
Офицерът се наведе в седлото и каза нещо на сул-дам. Ако сега я оставеше да се отприщи с нейната дамане, щеше да е катастрофа. А и да не я оставеше, пак можеше да се окаже катастрофа. Последните тарабонци, дошлите най-късно, започнаха да се развръщат в редица на петдесет разтега зад другите, насочили остриетата на пиките към земята, и заизваждаха късите си лъкове от калъфите, стегнати зад седлата. Ланасиет, проклетникът, подкара своите напред в галоп.
Итуралд се извърна за миг и извика, достатъчно силно, за да го чуят всички:
— Готови!
Кожените седла изскърцаха, щом мъжете стиснаха юздите. После той измърмори нова молитва за мъртвите и каза сухо:
— Стреляй!
Като един, тристате тарабонци в дългата редица — неговите тарабонци — вдигнаха лъковете си и стреляха. Не му трябваше далекоглед, за да види как настръхнаха от забититите стрели сул-дам, дамане и офицерът. Бяха почти пометени от седлата, мигом улучени на десетина места. Гризеше го съвестта заради тази заповед, но на това бойно поле двете жени бяха най-опасните. Останалото от залпа свали повече-то вражески стрелци и още докато падаха, полетя втори залп, който орази последните стрелци и очисти още конски гърбове.
Изненадани, верните на Сеанчан тарабонци се опитаха да дадат отпор. Сред тези, които все още бяха на коне, някои снишиха пиките за контраатака. Други, може би обзети от безразсъдството, обсебващо онякога хората в битка, пуснаха пиките и опънаха лъковете си. Но третият залп ги помете, фурията от стрели прониза гръдните брони от съвсем близо — и оцелелите изведнъж осъзнаха, че са оцелели. Повече то им другари се гърчеха на земята или се мъчеха да се надигнат, макар и пронизани от по две-три стрели.
Вече бяха по-малко на брой от противниците си. Няколко души обърнаха конете и след миг повечето вече бягаха на юг, подгонени от последния дъжд стрели, който свали още от тях.
— Стой! — викна Итуралд. — Задръж.
Шепа конници стреляха отново, но останалите благоразумно се въздържаха. Можеха да убият още някой, преди врагът да избяга извън обхвата им, но тази група вече бе разбита, а много скоро щеше да им потрябва всяка стрела. Най-хубавото беше, че никой от тях не се впусна в гонитба.
Същото не можеше да се каже за Ланасиет. С развети плащове, той и двестате му тарабонци вече препускаха след бягащите. Итуралд си представи, че чува лая им — като кучета по дирята на бягаща плячка.
— Според мен Ланасиет го видяхме за последно, милорд — каза Джалам, щом дръпна юздите до него.
Итуралд сви рамене.
— Сигурно, млади приятелю. Все едно — изобщо не съм си въобразявал, че тарабонците ще се върнат с нас в Арад Доман. А ти?
— Не, милорд — отвърна високият Джалам. — Но си мислех, че ще опази честта си в първата битка.
Итуралд вдигна далекогледа си към продължаващия бясната езда Ланасиет. Вече не се виждаше и едва ли щеше да му дойде умът, дето го нямаше. Една третина от частта му беше пометена, все едно че ги беше избила дамане. А беше разчитал на още няколко дни. Трябваше пак да промени плановете си, може би да промени и следващата си цел.