Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

- Чакай! Само... само почакай! - Гълтайки въздух, Алекс хвърли око на мократа плетеница

от черва и една тънка лапичка със счупена кост. Смазаното зайче не я притесняваше. Това, което

я дразнеше, беше, че за последните два дни, откакто пристигна в къщата на езерото, това беше

единственият заек, който хвана в капан.

Когато окьрвавеният сняг потрепери, Алекс подпря ръце на бедрата си и отпусна глава, молейки се замайването да отмине и Дарт - този прякор беше дала на пазача си - да не се

вдъхнови да използва приклада на пушката или юмрука си. Дарт постоянно дишаше през устата

и беше от онези затормозени от синузит хора с аденоиди колкото топки за бейзбол, които винаги

сядат зад теб на важен изпит. Но пък ако някой почувстваше нуждата да направи нови

„Междузвездни войни“... Когато Вълка не беше наоколо, Дарт се наслаждаваше на произволни

бързи удари. Разбираше го. Тя също ставаше раздразнителна, когато гладуваше. Само че Дарт

имаше мозберг.

- Дай ми само минута, Дарт! - каза тя. - Става ли?

За нея това беше едва вторият ден в къщата на езерото, но тя бързо опознаваше миризмите и

настроенията на Дарт. От нетърпеливото му съскане тя разбираше, че чакането изобщо не му

харесва, но майната му. Хлапето беше зло и шумно като локомотив. Не би изключила

възможността Дарт да я остави да припадне, а после или тиxo да се хлъзне обрашно в къщата, докато тя замръзне, или да сложи ботуш на гърлото ѝ. Докато Вълка се върнеше от ловната си

експедиция с Ърни и Марли, от нея щяха да са останали само кости. „Боже, шефе, не знам. Тя

току-що беше тук.“ След фиаското в хижата тя се съмняваше, че Вълка би я оставил жива, ако в

мечия чувал нямаше достатъчно храна, за да се справят местните до неговото завръщане. На

Алекс ѝ беше много трудно да се отпусне, докато Дарт си играеше на „познай кой ще дойде на

вечеря“.

„Точно когато помислих, че нещата ще се извъртят в моя полза!“ Онази намотка жица, която

беше открила в един кашон с други дреболии за къмпинг преди четири дни, беше само първата

частица добър късмет, който имаше. С Дарт, който се беше лепнал за нея, Алекс скиташе дълбоко

навътре в гората и около къщата, проверявайки за следи от дивеч. Достатъчно следи - много

сочни малки зайчета, тичащи наоколо. Беше положила шестнайсет примки и се молеше като

луда.

Е, тя огледа кашата на снега, беше успяла да хване зайче, но то ѝ беше отнето от някое

животно, не по-малко гладно от нея. „Сигурно е това, което ни следваше.“ Вероятно също вълк.

Тези следи съвпадаха. Както и миризмата, но все още го имаше онова чудато нещо, което беше

малко не на място и...

„О, майната му! Вълк, не-вълк, на кого му пука?“ Тя ядосано размаза сълзата от ъгъла на