Пророчеството на сестрите

Тръгвам по пътеката, която ме отвежда до терасата, отклонявам се към гората и се насочвам към големия речен камък под клоните на гигантския дъб. Щом сядам на камъка, който двамата с Джеймс наричаме „нашия“, душата ми се изпълва с покой. Сякаш тук не може да се случи нищо лошо, нищо страшно и не след дълго, когато чувам стъпките на Джеймс, вече почти съм се убедила, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.

Той се приближава и аз му се усмихвам. Когато спира пред мен, се взирам в очите му. Той ме хваща за ръката и с усмивка на уста ме кара да се изправя.

— Извинявай. Тъкмо свършвахме раздела „История на религията“. Татко искаше да приключи, преди да излезе в обедна почивка. Дълго ли ме чака?

Придърпва ме към себе си с нова, непозната досега нежност, сякаш загубата на баща ми ме е направила някак по-крехка. Предполагам, че е прав, макар да не ми се ще да го призная пред другите. Само Джеймс ме познава толкова добре и ме обича до такава степен, че може да прозре скръбта ми дори и да я крия дълбоко в себе си.

Клатя глава.

— Дори никак. Но да те чакам на това място, е цяло удоволствие. То непрекъснато ми напомня за теб и времето минава незабелязано.

Той накланя главата си на една страна и прокарва пръст по лицето ми от разпуснатите къдрици на слепоочието до издатината на скулите ми и извивката на челюстта ми.

— Всичко тук ми напомня за теб.

Доближава устни до моите. Целува ме нежно, но аз не се нуждая от силата му, за да усетя настойчивото желание на тялото му, опряно в моето. Той се отдръпва и се опитва да ме защити, да не проявява настойчивост в тези тъжни за мен дни след смъртта на татко. Не съществува изискан начин, по който да му кажа да продължава да настоява, да му заявя, че допирът на устните и тялото му е единственото, което ме държи здраво стъпила на земята, както е било винаги досега.