Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Много благодаря, но за мене не — каза Уили.
— За всички — повтори господин Дъфи и описа окръжност с ръката, на която блестеше брилянтен пръстен.
— Много благодаря, но за мене не — каза Уили.
Изненадан, но съвсем не приятно, господин Дъфи обърна поглед към Уили, който очевидно не си даваше сметка за значението на този тържествен миг и седеше все тъй изопнат на тесния стол зад своята шапка и вратовръзка. После господин Дъфи се обърна отново към Слейд и като посочи с глава към Уили, каза:
— Да, да, донеси и на него бира.
— Не, благодаря — каза Уили така безизразно, като че преповтаряше таблицата за умножение.
— Боите се да не ви хване ли? — попита господин Дъфи.
— Не — отвърна Уили, — просто не искам, благодаря.
— Може би даскалицата не му дава да пие изобщо — подхвърли Алекс.
— Луси е против пиенето, това е истина — каза спокойно Уили.
— Щом няма да разбере, няма да се сърди — каза господин Дъфи.
— Дай му бира — обърна се Алекс към Слейд.
— За всички — повтори още веднъж господин Дъфи с тон, който показваше, че за него въпросът е приключен.
Слейд погледна Алекс, погледна господин Дъфи, погледна и Уили.
— Аз продавам бира на тези, които искат. Не насилвам никого.
Може би в този миг Слейд спечели благоволението на съдбата. Колко странен и променлив е животът: в пукнатината на стоманата блясва кристал, на челото на жабата зеленее изумруд и смисълът на мигновенията е неуловим като тих повей в листата на върба.
Във всеки случай, когато сухият режим бе отменен и пощаджиите започнаха да стоварват в общината цели камиони с молби за разрешителни, Слейд получи разрешително. Получи го незабавно, намери чудесно заведение и средства, за да го обзаведе с меки кожени кресла и кръгъл бар. И Слейд, който обикновено оставаше без грош, след като си платеше наема и рушветите, сега стои в полумрака пред фреските с голи дами, сред блясъка на хром-никела и цветните огледала, с двуреден син костюм и няколко добре пригладени косъма на оголялото теме и наблюдава с едно око чернокожите момчета с бели сака, които разнасят отровата, а с другото — блондинката на касата, която знае, че нейните задължения не свършват в два часа след полунощ, когато светлините угасват и мелодиите на струнното трио успокояват нервите на посетителите.
Как е успял да получи веднага разрешителното? Как е успял да наеме това помещение, за което драскаха най-големите асове от бранша? Откъде е намерил средства за кожените кресла и струнното трио? Слейд никога не е споделял с мен това, но предполагам, че е бил възнаграден за честността, която прояви в онзи ден.
Така или иначе, след като Слейд обяви своя принцип за продажбата на бира, дебатите на тая тема приключиха. Тайни Дъфи погледна Слейд с изражение на биче, халосано с чук по темето, но скоро се съвзе и доби предишния си достопочтен вид. А Алекс реши да си позволи една последна шега:
— Да ти се намира случайно някоя оранжада?
Когато и последните отзвуци от цвилене замряха, Слейд отвърна:
— Имам, чини ми се. Стига да иска.
— Да — каза Уили, — ще пийна една оранжада.
Донесоха бирите и бутилка оранжада, от която стърчаха две сламки. Уили вдигна двете си ръце от скута, където те лежаха благочинно в течение на целия досегашен разговор, и обхвана бутилката. После я наклони леко към себе си, без да я вдига от масата, и захапа двете сламки. Устните му бяха възмесести, но не отпуснати. Съвсем не. Може би само на пръв поглед изглеждаха така. Човек би могъл да помисли, че устата му са момчешки, още недооформени — особено сега, както ги беше изцупил и смучеше от сламките. Но при по-продължително наблюдение се забелязваше и нещо друго. Забелязваше се, че макар и месести, устните му прилепват плътно една с друга. Лицето му също беше възмесесто, но с тънка кожа, а имаше и лунички. От това тънкокожо, луничаво и едва ли не пълно лице (пълно също само на пръв поглед) гледаха големи кестеняви очи, а по челото над тях, не особено високо, падаше на кичури гъста тъмнокестенява, малко влажна коса. Такъв беше нашият Уили с неговата коледна вратовръзка, провинциалистчето от Мейсънски окръг — на човек му идваше просто да го хване за ръка и да го заведе в парка, за да му покаже лебедите.
Алекс се наведе към Дъфи и прошепна поверително:
— Уили… той се занимава с политическа дейност.
Лицето на Дъфи едва потрепна от любопитство, но това движение веднага изчезна в огромното мазно тресавище, каквото представляваше лицето му в състояние на покой. Той дори не погледна Уили.