Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Устата му почна да се сковава. Здрави, железни клещи не можеха да я разтворят. А той, спокоен, поиска със знак да му дадем хартия и писалка и ни написа няколко думи. Лекарят взе листа и ни го прочете гласно: „Ясно и напълно виждам, чувам и чувствувам всичко, само не мога да го изкажа. Устата ми е скована. Колко жалко, че умирам. Но такава ми е била съдбата.“
След малко по-младият лекар влезе бледен, развълнуван, и обръщайки се към нас, каза, че Мусаков ще бъде изнесен. Там, отделно, ще му бъде по-добре.
Другарят ми от стаята, бойният ми другар от полка, авторът на „Далила“ и „Кървави петна“, бе вдигнат на носилка и обръщайки се към нас — Сарафов и мен — отправи последния си поглед.
На другия ден камбаната би един път в повече…
Отново седях в печалния двор, сам печален, както никога. Нашата стая загуби вече трима. Чий бе редът? Пред погледа ми минаваха всички останали и веднага отстранявах и този, и онзи. Стига, стига, си казвах. И отново се изреждаха един, втори. Вместо спокойна почивка под това прекрасно слънце духът ми се тревожеше от продължителни нерадостни мисли.
В двора влезе един подофицер и се насочи към мен, и днес едничкият, излязъл на чист въздух. Когато наближи, каза възрадван: „А! Вие сте били от нашия полк, господин кандидат!“
И наистина, ако на моя, останал на бойното поле шинел, нямаше още номера, шинелът, който Тропчиев бе ми така другарски заел, носеше големите цифри 41.
Подофицерът ми обясни, че бил изпратен от командира на полка и затова, след като минал с…, идва сега в Алфатар, за да пита дали тук е погребан един от кандидатите ни, тъй като е натоварен да фотографира гроба му.
— Кой кандидат? — запитвам учуден.
— От трета рота — Георгиев!…
Когато се завърнах в полка, позаинтересувах се да узная как е достигнала тая новина. Научих, че всички, които бяха ме видели от момента на раняването до санитарите и конния ординарец Петко, са разказали впечатленията си и от един на друг: „Лошо, много лошо ударен, едва мърдаше, едва дишаше“, достигнало до ротата, че някой като мен бил умрял. От ротата — в дружината, от дружината — в полка.
И командирът, нашият рядък, незаменим и незабравим командир, поискал да изпрати на домашните ми (без да ги познава) сетен спомен от тъй рано загиналия им син!
Когато Заяков бе ранен, до София достига новината с името Занков — и то не като ранен, а убит. Домашните му правят панихида по геройски падналия му при Добрич брат, а бащата и други близки, знаейки „истината“, тежко опечалени, правят всичко възможно, за да скрият от нещастната майка, че панихидата не е за един, а за двама от синоветей!
Голяма българка
Ще ни преместят. Отново каруца, отново пак със Сарафов. Сбогувам се с тези, които остават, със стаята, с починалите другари и след нов тежък път пристигаме в Разград, където ни настаняват в едно училище.
Още в самото начало почувствувахме разлика в отнасянето. Лекарят бе тъй груб, тъй непоносим, че нямахме най-малко желание да разговаряме с него. И не само ние, преди нас — всички останали в стаята.
— Вие нямате нищо, вие нямате… вие…
И в по-малко от минута прегледът му от креват на креват се свършваше. Къде тия изрази, които бяхме чували? А това приятелско отнасяне? Другарски разговор?
Всички мълчаливо отказвахме да си служим с него. Едва излязъл, веднага извиквахме един фелдшер, който с най-голяма любезност услужваше на всички за всичко.
Един ден, сигурно усетил маневрата ни, лекарят влезе внезапно в стаята и виждайки реда, който бяхме въвели, направи цял скандал.
В същата болница помагаше пленен румънски професор по медицина. Ето това се казва лекар! Бе пожелал да освидетелствува всички! Един след друг минавахме под най-внимателния му и продължителен преглед.
Когато дойде моят ред, погледна ме в гърдите, после обърна откъм гърба, даде ухото си и дълго ме преслушва. Отново ме погледна, отново преслуша и като се усмихна, каза на френски: „Цяло чудо!“
Имал съм късмет!
По-късно, в София, професор Голдамер, който ме рентгенезира в Александровската болница, не можа да се сдържи да не каже на родния си език: „Красив изстрел!“
Дотогава знаех, че има красиви погледи, сега научих, че имало и красиви изстрели!
От едната страна на стаята бяхме шест души. Срещу нас — шест румънски офицери, всички тежко ранени в краката. Двама-трима бяха с отрязан крак, един бе загубил и двата!