Оковите на скръбта

— По нашите земи има хора, които сигурно ще сметнат вашия Басейн тук за доста… изкусителен — като се има предвид, че нямате никакви защити срещу евентуално въздушно нападение.

— Значи за нас ще е още по-важно да разполагаме със съюзници сред твоя народ.

— Може би — отвърна той и спусна маската си. — Оценявам прямотата ти. Нямаш маска, зад която да скриеш чувствата си. Толкова е странно — но в този случай е добре дошло. И все пак не мога да не се запитам дали нещата няма да излязат доста по-заплетени, отколкото казваш. Ако действително открием реликвите, които наричате „Оковите на Скръбта“, у кого ще останат? Наши са, но не мога и да си представя, че вашият Металороден господар ще се остави да му се изплъзнат.

Друг труден въпрос.

— Ами… Откровено казано, не зная — отговори Мараси. — Но може да се каже, че ние имаме същите права върху тях, каквито и вие. Все пак ги е създал нашият владетел.

— Владетел, когото сте убили — изтъкна той. — Но нека не спорим за това, аха? Ще видим дали ще открием нещо и после ще решим какво да правим.

Той се поколеба, но продължи:

— Трябва да ти кажа нещо, госпожице Мараси. Възможно е да не открием в храма нищо, освен разруха.

Тя се намръщи и се размърда на седалката си. Прииска ѝ се маската му още да беше вдигната, за да може да разтълкува изражението на лицето му.

— Какво имаш предвид?

— Разказах ти за онези, които тръгнаха да търсят храма.

— Ловците — каза Мараси.

Той кимна.

— Преди замръзването, те бяха воини. А сега са тръгнали на лов за отговори — какво се е случило с нас, как можем да предотвратим то да се случи повторно. Госпожице Мараси, познавам мнозина от тях, и те могат да бъдат добри хора — но са много, много строги. Вярват, че Оковите на Скръбта са ни били оставени като изпитание — но противоположно на онова, което повечето смятат. Според тях, Суверенът е искал да провери дали ще се опитаме да заграбим мощта, която не ни се полага. И така…

— Какво? — попита Мараси.

— Корабът им — обърна се към нея той. — Онзи, който пристигна тук пръв. Той беше натоварен с бомби, мощни бомби от етметал. Предназначени да унищожат Оковите. Твърди се, че не са успели. Но всичко е възможно. Хората вярват, че храмът е разположен на място, замръзнало далеч отвъд света, който познаваме. Място, опасно за моя народ.

Той потрепери видимо и насочи изпълнен с копнеж поглед към медальона на таблото пред него.

— Сложи си го — подкани го Мараси. — Няма проблем.

Той кимна. Беше им се наложило да направят същото вече няколко пъти по време на полета — Алик трябваше да използва ферохимичното устройство, за да се постопли малко. Самата Мараси носеше такова, и ѝ беше топло и приятно — но въздухът на тази височина трябва да беше смразяващо студен.