Оковите на скръбта

Не се получаваше. Защо не се получаваше?

Алик направи жест с ръка и тя смени медальона с предишния — този път много внимателно, за да избегне нов трус, но без особен успех. Как успяваше той да ги сменя така плавно?

Алик вдигна длан пред лицето си с жест, който според нея означаваше усмивка.

— Умно, но няма да проработи върху теб.

— Защо?

— Защото сме на ваша територия — обясни той. — Посетителят винаги трябва да е онзи, който носи медальона. Той е зареден със силата на Връзката, аха? Просто Връзка, без конкретно място. Но Връзката не може да се свърже просто с нищо — затова, когато почерпиш от нея, тя проучва мястото, където се намираш, и те свързва с него. Кара душата ти да мисли, че е израсла тук — и така езикът, на който говориш, се променя.

Мараси сключи вежди объркано, но Уаксилий се приближи и застана между седалките им, явно оживен.

— Любопитно — отбеляза той. — Много любопитно.

— Просто така стоят нещата — сви рамене Алик.

— Защо, тогава, ти още имаш акцент? — попита Мараси. — Щом умът ти смята, че е роден тук?

— А — вдигна показалец Алик. — Душата ми смята, че съм израсъл тук, във вашите земи, но съзнава, че по произход съм малвишец, и родителите ми са от Вистло, така че няма как да не говоря без акцент, аха? От тях съм го наследил. С медальоните винаги става така.

— Странно — повтори Мараси.

— Аха — съгласи се Алик.

Уаксилий, обаче, кимаше така, сякаш намираше всичко това за съвършено логично.

— Онези планини вдясно — посочи той. — Върховете им са по-високи от онези, покрай които минавахме досега.

— Аха! — възкликна Алик. — Зорко око имате, о, Наблюдат…

— Стига вече с титлите.

— Да, ъ-ъм, Объркващий… ъ-ъ… — оплете се за момент Алик, но после си пое дъх и продължи: — Именно онези върхове търсим. Вече приближаваме. Ще трябва да издигнем „Вилг“ още по-високо. Студен въздух, опасни височини.

Млъкна и се поколеба за миг, когато Уаксилий посочи нещо пред тях. Трудно беше да се забележи, но щом го видя, Мараси го различи ясно. Над тъмнината блещукаше светлина — съвсем слаба, но отчетлива на фона на тъмата.

— Планините Сирън не са обитавани — каза Уакс, — като се изключат някои от долините им. Твърде студено е, а и често извиват бури.

— Така че, щом се виждат светлинки… — започна Мараси.

— Значи Костюма е поел на експедицията си — довърши Уаксилий вместо нея и изправи гръб. — Време е да събудим останалите.