Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Уейн се вкопчи в рамото му.
— Дръжте се за нещо друго.
Уейн стисна гърба на седалката му — и добре, че го направи, тъй като корабчето се наклони на една страна, докато се спускаше. Приземяването не беше кой знае колко неприятно — стига човек да нямаше нищо против да се люшка наляво-надясно и да си блъсне главата в стената накрая.
Уейн примигна сред непрогледната тъмнина, в която се беше озовал. Миг по-късно, МеЛаан успя да запали отново фенера си и го вдигна. Оказа се, че корабът се е наклонил на едната си страна при приземяването. Едно от крилата с въртящите се перки — които можеха да се сгъват, за да се побере корабчето в по-големия кораб, — се беше сгънало нагоре, а една от страничните врати на кораба беше запушена от голяма пряспа сняг.
— Така ли става обикновено? — попита Уакс, докато се изправяше несигурно на наклонения под.
— Приземяването е трудно — призна пилотът.
— Технически погледнато — обади се Мараси от дъното на кораба, — не е. То е може би най-лесното нещо, което можеш да направиш с летящ кораб — стига да не предявяваш претенции как точно да стане.
Уейн изсумтя, покатери се до вратата, която беше останала над повърхността на снега, и изскочи навън. Пряспата долу изхрущя, когато той тупна долу. Не го очакваше — беше виждал сняг само по време на редките превалявания в Дивите земи, а там не натрупваше и на една четвърт колкото тук. Защо хрущеше? Беше от вода, а не от трохи хляб, все пак.
Измъкна се със залитане от дълбоката пряспа и излезе на един каменист участък, по който почти не беше останал сняг заради силния вятър. Снежинките се сипеха по кожата му като зрънца сол, но сякаш не падаха от небето, а летяха настрани. Уейн потрепери и почерпи още топлина. Облаците се разсеяха за миг и пропуснаха звездната светлина като охранителите на входа на някое престижно заведение, когато се отдръпнаха да пуснат вътре поредната групичка посетители.
Светлината, бяла и тиха, огря разположен посред планините замък. Мрачна каменна крепост, изсечена от същите скали като тези под краката му. Изглежда имаше само един етаж, ниско сгушен срещу вятъра, но сияеше на звездната светлина като призрака на някоя древна постройка, останала от античността.
Уейн издиша бавно, а бялото облаче на дъха му се разсея пред него.
— Хубаво — кимна той. — Хубаво.
Хората, които бяха построили това място, имаха стил.
Мараси се измъкна от кораба, по някаква причина наметнала мъглопелерината на Уакс, и едва не падна по очи в снега. Изправи се върху пухкавата бяла пряспа, въпреки повея, който едва не я събори отново, но изведнъж потъна по-надолу със силно изхрущяване. Най-после се беше сетила да си върне теглото, което беше вложила в металоема. Хората често допускаха същата грешка, ако нямаха опит като ферохимици.
Проправи си път към снега и се присъедини към Уейн, като избърса полепналите по челото си снежинки. Изглежда се чувстваше доста добре — като се имаше предвид, че я бяха простреляли.
— Костюма и хората му не са много далеч — каза тя. — И вече знаят, че сме тук.
— Значи ще се постараем да намерим Оковите първи — обади се Уакс иззад тях.
Никак не беше честно колко плавно се спусна от корабчето и как се издигна в бърз скок право до тях, без да залита из снега. Ама наистина. Защо изобщо беше сътворил Хармония това нещо? Не изглеждаше като да служи за нещо полезно.
— Всички да си вземат багажа. Алик, извади гранатата от кораба — за всеки случай.
Побързаха да се подчинят. Мараси се покатери обратно в кораба и двете със Стерис раздадоха багажа на останалите. Алик също се появи, още надянал онази негова маска, изправи се върху кораба и се загледа към крепостта, клатейки глава. После се обърна и потупа кораба, сякаш беше кученце, докато Стерис, кой знае защо, не го пропъди оттам. Малко по-късно от вратата се показа Мараси, облякла рокля вместо униформата си, но с панталони под нея. Подхвърли мъглопелерината обратно на Уакс.
Естествено. От жените се очакваше да се преобличат за такива неща. Не можеха да тръгнат да разузнават далечен, древен храм, без да си подберат съответните аксесоари преди това. Уейн прокара длан през кичурите на косата си и го обзе паника. Шапката му! Запъти се с олюляване обратно към кораба, но после забеляза крайчето ѝ да се подава над ръба на една пряспа наблизо — явно беше изхвърчала от кабината, докато се приземяваха. Той си я взе и въздъхна облекчено.
— Назад, всички — заповяда Уакс и зае стабилна стойка, докато вятърът развяваше ресните на мъглопелерината му така, че плющяха във всички посоки.