Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Рейчъл Драконката знаеше какво ще намери, но това съвсем не облекчаваше покрусата й. Вече осми ден храната и водата, които оставяше, бяха недокоснати.

Тя отправи тъжна молитва за търпение към света Риапа, прибра нещата, които не можеха да изтраят, и ги пъхна в торбата. Щеше да изяде малката ябълка и къшея изсъхнал хляб довечера. На мястото на пренебрегнатите дарове остави пресни, след което вдигна капака на каната с вода, за да се увери, че е чиста и добра за пиене.

Свъси вежди. Къде можеше да е бедният Гутулф? Не искаше да си представя как броди сляп из мрака, неспособен да намери пътя до храната, която редовно му оставяше. Почти се изкушаваше да тръгне да го потърси — вероятно просто се беше отдалечил малко повече от нормалното през последните няколко дни, — но знаеше, че това може да й довлече неприятности. Колкото по-надолу се спуснеше в тези тунели, толкова по-голяма беше опасността да падне и да си строши главата или да се катурне в някоя дупка. И щеше да е съвсем безпомощна. Тя се тревожеше за слепия Гутулф, но изобщо никой не се тревожеше за старата Рейчъл.

Тягостните мисли я накараха да се навъси още повече. Това, което би могло да се случи на нея, можеше да се е случило с Гутулф. Може би се намираше съвсем наблизо и лежеше ранен. Мисълта, че някой се нуждае от помощта й, която тя не е в състояние да окаже, я прониза като отвратително усещане за безсилие. Някога тя беше господарката на цялата дворцова прислуга, почти нещо като кралица, а сега не можеше да помогне дори на един лишен от разум нещастен мъж.

Рейчъл метна торбата през рамо и заизкачва стълбите към потайното си убежище.

След като отмести гоблена и бутна вратичката, която изобщо не изскърца на редовно смазваните си панти, тя запали един от фенерите и се огледа. В известен смисъл беше доста спокойно да се живее в подобно усамотение: кътчето й беше съвсем тясно и лесно за почистване и тъй като единствено тя обитаваше тук, всичко беше организирано, както се следва.

Рейчъл сложи фенера на стола, който използваше вместо маса, и премести другия стол до него, присвила очи от болка. Нощта беше влажна и крайниците я боляха. Не й се шиеше особено, но нямаше какво друго да прави, а и имаше поне час до времето за лягане. Твърдо беше решила да не се отказва от навиците си. Цял живот се беше събуждала малко преди рогът на нощната стража да обяви застъпването на сутрешната стража, но откакто беше тук, единствено сутрешната й разходка нагоре по стълбите да наточи прясна вода в стаята с външен прозорец беше връзката й с външния свят. Не искаше нищо по никакъв начин да прекъсне изтънялата като косъм връзка с предишния й живот, затова щеше да се занимава с ръкоделието си поне един час, преди да си легне, колкото и да бяха вдървени пръстите й.