![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
След малко един от шаманите пристъпи напред. Щом се приближи, той видя, че е жена, лицето ѝ бе ритуално нарязано, белезите — раздрани бразди, минаваха по двете ѝ страни. За разлика от двамата, които носеха шапки с глави на ектрали, качулката, която покриваше главата ѝ, беше от кожа, козината беше черна, сребриста отгоре. Висеше надолу и покриваше раменете ѝ, и беше стегната отпред с дървен щифт. Светлите ѝ студени очи се впиха в лицето му, а след това в меча, който държеше.
Айвис се поколеба, след това бавно върна оръжието в ножницата.
Жената се приближи.
— Какво искаш? — попита той. — Аз я видях. Богинята на поляната. Каквото и да кажеш, няма да измие кръвта от ръцете ви.
Тя прие суровите му думи безизразно, а когато проговори, тонът ѝ беше спокоен.
— Дойдохме да ти кажем, войнико на Цитаделата, какво роди тази война.
Айвис се намръщи.
— Не искате да се преклоните пред Майка Тъма…
— Тя изобщо не ни помоли.
— А ако беше?
Жената сви рамене.
— Когато животните си отидат. Когато ловът свърши и начините на живот се променят. Когато човек трябва да гледа питомни животни и да сее зърно. Когато всички стари прояви на храброст и мъжество свършат, ловците ще се нахвърлят един върху друг. Честта се превръща в оръжие, но не гони дивия звяр. Наместо него гони твоя съсед. — Посочи цитаделата зад него. — Раждането на стени.
Айвис поклати глава.
— Имаше война, с форулканите. Принудени бяхме да създадем армия. Когато войната свърши, вещице, едва тогава армията се обърна срещу нас. Честта бе добре обслужена в момента, но мирисът ѝ бързо се отвя и вкусът ѝ вече е горчив.
— Какво привлече форулканите в нашите земи? За тях старите порядки също са мъртви.
— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш? Защо си правиш труда? Можем да спорим за каузи до сетния залез, нищо не ни помага.
— Шейките ще напуснат своите крепости — каза жената. — Ще дойдат при нас, в горите. Ще се опитате да ни намерите, но няма да бъдем намерени. Не и от вас, не от Бащата Светлина. Ние вече не сме във вашата война.
— Смятате да узурпирате трона на негово високопреосвещенство Скеленал?
Вещицата помълча дълго, а след това каза:
— Богинята, която видяхте, избра начина, по който се прояви. Когато я намерихме… ние побягнахме. Ако други са я нападнали, били са същества на леса. Духове на гората. Духове на стари кости и жадна за кръв пръст и корени. За нас… ние нямахме нужда да чуем думите ѝ. Знаехме добре какво ще ни каже. — Вещицата вдигна високо двете си ръце изпод кожите, които носеше, и Айвис се ужаси, като видя коловете, забити и в двете. — Нашата съдба е да убием старите порядки. Твърде много радост намираме в убиването, в доказателството за уменията ни с копие и стрела. Копнежът даде сила на призоваването ни. Сега трябва да изстрадаме доказателството за съжалението ни.
— Тогава… върнете я.
— Видима или невидима, плът или призрак, тя все пак страда. Ти и аз, ние сме убили старите порядки и единственото, до което ще стигнем, е наша направа. — Помълча, после кривна глава. — Винаги можеш да обвиниш съседа си.
Поклони му се и се обърна.
Айвис гледаше след нея, докато тя се връщаше при другите. След малко тримата шамани изчезнаха в леса.
„Обвини съседите. Да, ще го направим. Когато можем, макар и само за да направи живота по-лесен.“
Намръщи се още повече, когато погледна стената пред себе си. Отрицателите щяха да направят каквото трябваше да направят. Ако наистина изберяха да изчезнат, отхвърляйки мъстта, на която имаха пълното право, е, съжаленията умеят да се плодят и роякът потомство може да удави една душа за миг.
Щом мина през портата, стъпките му се забавиха.
„Ах, милорд. Вашите дъщери? Е, добре, имаше пожар в къщата… видяхме само издайнически блясъци светлина, и твърде късно, за да усетим убийствения ѝ зной.
Напролет, милорд, виждам небе, станало сиво от дим.“
Сандалат Друкорлат седеше до огъня в общата стая, настрана от другите. Новият хирург, Прок, пееше балада, доста завалено, и в светлите му очи имаше алкохолна лъскавина, през която мигаше съжалително към света. Каквато и скръб да имаше в песента, тя губеше истините си в пиянски сълзливото самосъжаление в гласа му.
Близо до хирурга, в пози на разсеяно внимание или откровена липса на интерес, бяха насядали другите новодошли в домакинството, както и оръжейникът Сетил и старшият на конюшните Вент Дирел. Новият архивар, жена, казваше се Сорка, криеше лицето си зад чашката на лула. Лицето ѝ, странно гладко и без бръчки, беше в същия цвят като дима, който издухваше във въздуха на превъртащи се валма. Косата ѝ беше срязана късо и уронваше женствеността ѝ, но чертите ѝ бяха меки и излъчваха особена, някак сърдечна благонамереност. При все това жената рядко проговаряше, а когато го правеше, беше с тихо мърморене, все едно целият разговор е всъщност личен, на нея със самата себе си. Сандалат все още не я беше видяла да се усмихне.