Зимата на света [bg]

— В Лондон поне ще имаш светски живот.

— Знаеш ли, за мен това бе най-важното нещо на света, а сега вече не е — съобщи му тя. — Сигурно остарявам. Явно имаше друга причина да напусне Лондон, но тя нямаше да му я каже. — Представях си те в униформата на медицинска сестра. — Тук бъркаш. Не обичам болни хора. Обаче преди да ме погледнеш още веднъж с неодобрение, погледни тук. И тя му подаде снимката в рамка, която носеше със себе си.

Лойд изучи фотографията със смръщено изражение.

— Къде я намери?

— Разглеждах една кутия със стари снимки в стаята за вехтории на приземния етаж. Снимката беше групова, направена на източната ливада на Тай Гуин една лятна сутрин. В центъра беше застанал младият граф Фицхърбърт; в краката му стоеше голямо бяло куче. Момичето до него вероятно бе сестра му Мод, която Дейзи не бе виждала. От двете им страни се бяха наредили четиридесет или петдесет души, облечени в разнообразни дрехи на прислужници.

— Виж датата — каза му тя.

— Хиляда деветстотин и дванадесета година — прочете Лойд на висок глас. Тя го гледаше и следеше реакциите му по отношение на снимката.

— Майка ти снимана ли е тук?

— Вярно! Може и да е тук.

Лойд се загледа по-внимателно.

— Мисля, че я намерих — обяви той след минута.

— Покажи ми я.

Лойд посочи.

— Мисля, че е тя.

Дейзи видя слабичко, хубаво момиче на около деветнадесет години, с къдрава черна коса под бялата шапчица на прислужницата, с усмивка, която съдържаше повече от намек за пакостливост.

— О, очарователна е! — възкликна тя.

— Тогава е била — уточни Лойд. — Днес хората поскоро биха я определили като внушителна. — Виждал ли си лейди Мод? Как мислиш, дали не е жената до Фиц? — Сякаш съм я познавал откакто се помня. Тя и майка ми са били заедно в движението за политически права на жените. Не съм я виждал, след като си тръгнах от Берлин през 1933 година, но жената на снимката определено е тя.

— Не е толкова красива.

— Може би, но изглежда много уравновесена и облечена с отличен вкус.

— Все едно, мислех, че може да поискаш снимката.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Никой не я е искал — затова и е била в кутията в сутерена.

— Благодаря ти!

— Няма нищо — Дейзи отиде до вратата. — Продължавай да се учиш. Докато слизаше по задното стълбище, се надяваше, че не е флиртувала. Може би въобще не биваше да отива да го види. Беше се поддала на импулса си да е щедра. Дано той не изтълкуваше погрешно жеста й. Почувства остра болка в корема и се спря посред стълбищната площадка. През целия ден усещаше слаба болежка в гърба — и я отдаваше на евтиния матрак, на който спеше — но това беше нещо различно. Припомни си какво е яла през деня, но не можеше да се сети за нищо, което да й докара неразположение, като недоварено пиле или зелени плодове. Не беше яла и стриди — къде такова щастие! Болката отшумя бързо, както се беше появила, и тя си каза да я забрави. Върна се в стаята си в сутерена. Живееше в апартамента на иконома — малка спалня, дневна, малка кухня и хубава баня с вана. За къщата се грижеше старият лакей Морисън, а на нея прислужваше едно младо момиче от Абъроуен. Наричаха я Малката Мейзи Оуън, въпреки че беше доста едра. — Й майка ми е Мейзи, та винаги са ме викали Малката Мейзи, нищо, че вече съм по-висока от нея — обясни момичето. При влизането на Дейзи телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и разпозна гласа на съпруга си.