Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Тъй вярно. Лейтенант Лойд Уилямс.
— Майор Лаутър.
Лойд бе чувал за него. Маркизът на Лаутър, наричан от приятелите си Лаути. Лейтенант Уилямс се огледа. Картините по стените бяха наметнати с огромни чаршафи. Богато украсените мраморни камини бяха грубо обковани; само малко пространство бе оставено за решетките. Потъмнелите стари мебели, понякога споменавани с обич от майка му, бяха изчезнали, заменени от стоманени чинове и евтини столове.
— Боже мой, изглежда различно — отрони той.
Лаутър се усмихна.
— Бил сте тук по-рано. Познавате ли семейството?
— Учих в Кембридж заедно е Бой Фицхърбърт. Там се запознах и с госпожа виконтесата, при все че още не бяха женени. Предполагам, че са се изнесли за времето на войната.
— Не съвсем. Няколко стаи са запазени за тях. Но те не ни притесняват въобще. Та Вие сте идвал тук на гости? — А, не. Не ги познавам добре. Не, разведоха ме из сградата през детските ми години, един ден, когато фамилията не беше тук. Майка ми е работила тук известно време.
— Наистина? Какво, наглеждала е библиотеката на графа или нещо подобно? — Не, била е камериерка — още щом думите излязоха от устата му, Лойд разбра, че е допуснал грешка.
По лицето на Лаутър се изобрази отвращение.
— Мда — каза той. — Колко интересно.
Лойд усети, че веднага са го картотекирали като парвеню от работническата класа. По време на целия му престой щяха да го третират като гражданин втора класа. Трябваше да мълчи за миналото на майка си — знаеше за високомерието на армията.
Лаути произнесе:
— Сержант, заведете лейтенанта в стаята му. На таванския етаж. Дадоха му стая в някогашните помещения за прислугата. Всъщност нямаше нищо против. „Та нали майка ми е живяла тук“, помисли си той. Докато изкачваха стълбите, сержантът съобщи на Лойд, че няма задължения до обяда в офицерската столова. Лойд запита дали някой от Фицхърбъртови е в имението в момента, но човекът нямаше представа. Разопаковането на багажа му отне две минути. Среса се, облече чиста униформена риза и отиде да види баба си и дядо си. Къщата на улица „Уелингтън“ изглеждаше по-малка и по-сива от всякога, въпреки че вече имаше топла вода в килера и външен клозет с течаща вода. Подредбата не се беше променила, откак Лойд се помнеше — прокъсаният килим на пода, избелелите вълнени завеси, твърдите дъбови столове в единствената стая на долния етаж, която служеше за всекидневна и кухня. Старците обаче се бяха променили. И двамата бяха към седемдесетте и изглеждаха слаби. Дядо му страдаше от болки в краката и с нежелание напусна работата си в миньорския профсъюз. Баба му имаше слабо сърце — доктор Мортимър й беше наредил да си почива по четвърт час след всяко ядене.
Стана им приятно да го видят в униформа.
— Лейтенант, нали? — запита баба му. През целия си живот е била политически осъзната, но не можеше да скрие гордостта си че внукът й е офицер. В Абъроуен новините вървяха бързо — фактът, че е дошъл внукът на Дай Профсъюзния, сигурно беше стигнал до половината градче преди Лойд да е изпил и първата чаша от силния чай на баба си. Той не се изненада от появата на Том Грифитс. — Лени щеше да бъде лейтенант като теб, ако се беше върнал от Испания — каза Томи. — И аз мисля така — съгласи се Лойд. Не беше срещал офицер, който да е бил миньор в цивилния живот, но започнеше ли войната като хората, всичко можеше да стане.
— Беше най-добрият сержант в Испания, да знаеш.
— И двамата преживяхте много.