Зимата на света [bg]

— Минахме през ада — обясни Лойд. — И загубихме. Но този път фашистите няма да победят.

— Пия за това — изрече Томи и пресуши чая си.

Лойд отиде със старите на вечерната служба в параклиса „Витезда“. Религията не заемаше много място в живота му и със сигурност не беше съгласен с догматизма на дядо си. „Вселената е неразбираема“, помисли си Лойд, „и хората просто можеше да се съгласят с това.“ Но и двамата бяха щастливи, че е дошъл с тях на църква. Импровизираните молитви бяха изразителни и гладко връзваха библейските фрази към разговорната реч. Проповедта бе леко досадна. Но пеенето въодушеви Лойд. Уелсците пееха на четири гласа; бяха ли в настроение, можеха да отнесат покрива. Докато пееше заедно с тях, Лойд усети как във варосаната черквица бие сърцето на Великобритания. Хората около него бяха бедно облечени и необразовани, живееха в непрестанен тежък труд — мъжете вадеха въглищата изпод земята, а жените отглеждаха следващото поколение миньори. Но хората бяха издръжливи, с остър ум и бяха изградили начин на живот, който придаваше смисъл на това да живееш. Надеждата им идваше от неконформистката им християнска вяра и от основания на нея социализъм; наслаждаваха се на ръгбито и мъжкото многогласно пеене; свързваше ги ведростта в добри времена и солидарността в усилни дни. Щеше да се сражава за това — за тези хора и за това градче. Ако трябваше да даде живота си за тях, щеше да го е дал за нещо добро. Дядо му прочете последната молитва. Застана прав със затворени очи, подпрян на бастуна си. — Боже, Ти виждаш сред нас твоя млад слуга Лойд Уилямс, седнал тук в униформата си. Молим Те в милостта и мъдростта Си да го върнеш у дома жив и здрав. Да бъде волята Ти, Господи. Конгрегацията потвърди с едно сърдечно „амин“ и Лойд избърса една сълза. Изпрати старците до дома — слънцето залязваше зад планината и над редичките от сиви къщи се спускаше здрач. Отклони поканата за вечеря, забърза към Тай Гуин и стигна навреме за яденето в офицерската столова. Имаха задушено говеждо, варени картофи и зеле. Не се отличаваше от обичайната армейска храна и Лойд се натъпка, като си даваше сметка, че е била платена от хора като дядо му и баба му, а те щяха да ядат хляб с мас. На масата имаше бутилка уиски; Лойд си сипа малко, за да бъде по-общителен. Изучаваше другите от курса и опитваше да запомни имената им. По пътя към стаята си мина през Залата със скулптурите — опразнена от произведенията и обзаведена с черна дъска и дванадесет евтини чина. В нея видя майор Лаутър да беседва с една жена. Загледа се още веднъж и установи, че тя е Дейзи Фицхърбърт. Толкова се изненада, че спря. Лаутър се огледа около себе си раздразнено. Видя Лойд и с неохота произнесе: — Лейди Абъроуен, смятам, че познавате лейтенант Уилямс. „Ако отрече“ — помисли си Лойд — „ще й припомня как ме целуна дълго и силно на една улица в Мейфеър посред нощ.“ — Много ми е приятно да Ви видя отново, господин Уилямс — каза тя и протегна ръка за поздрав. Кожата й беше топла и мека на пипане. Сърцето му заби по-силно.