Изтръгнати от корен [bg]

Вече знаех, без да се налага да го изричам с думи, че в дома на майка ми няма място за мен. Знаех обаче, че не искам да прекарам дните си, скитайки по света в къщичка на крака, като в историите за Яга, нито в кралския дворец. Каша искаше да бъде свободна, мечтаеше широкият свят да бъде отворен за нея. Аз никога не бях хранила такива мечти.

Но мястото ми не беше и тук. Саркан се беше затворил в тази кула; взимаше ни една след друга, използваше нашата връзка, за да не се налага да изгражда своя. Имаше причина да не слиза в долината. Нямаше нужда той да ми казва, че не може да дойде в Олшанка и да танцува с нас, без сам да пусне корени, а той не желаеше това. Цял век се бе държал настрани зад тези каменни стени, пълни със стара магия. Вероятно би ме пуснал да вляза, но щеше да иска да затвори вратите след мен. Беше го правил и преди. Аз си бях навързала въже от копринени рокли и магия, за да се измъкна, но не можех да принудя него да избяга през прозореца, ако не го желаеше.

Отдръпнах се и седнах. Ръката му се беше плъзнала от косата ми. Разтворих задушаващите завеси на леглото и станах, увита в една от завивките. Отидох до прозореца, отворих капаците и подадох главата и раменете си на нощния въздух навън. Исках да усетя вятъра по лицето си. Но нямаше вятър. Въздухът около кулата беше застинал. Напълно.

Стиснах с ръце каменния перваз. Беше среднощ, тъмно като в рог, повечето огньове бяха изгаснали или засипани за през нощта. Не виждах нищо на земята. Ослушах се за старите каменни гласове в стените, които бяхме издигнали, и чух тревожен шепот.

Бързо се върнах при леглото и разтърсих Саркан, за да го събудя.

— Нещо става!

Навлякохме дрехите си; с „ванасталем“ получих чиста пола и вързах нов корсаж на кръста си. Саркан държеше сапунено мехурче в шепите си — умален вариант на блуждаещите си огънчета, и му заръчваше съобщение: „Влад, вдигни хората си бързо: опитват се да направят нещо под прикритието на нощта“. Духна го през прозореца и двамата хукнахме надолу; когато стигнахме в библиотеката, в окопите долу вече горяха факли и фенери.

В лагера на Марек обаче почти не се виждаха светлини, освен тези на стражите и една лампа вътре в шатрата.

— Да — потвърди Саркан, — прави нещо.

После се обърна към масата, където беше извадил няколко книги със защитни магии. Останах до прозореца и гледах намръщено навън. Усещах натрупването на магия, носеща знака на Соля, но имаше и нещо друго, нещо, което се движеше бавно и дълбоко. Още виждах само неколцината обикалящи стражи.

В шатрата на Марек някой премина пред лампата и хвърли сянка върху стената: женски профил с високо вдигната коса и венец с остри връхчета на главата. Аз отскочих задъхано от прозореца, сякаш ме беше видяла. Саркан ме погледна учудено.

— Тя е тук — казах. — Кралицата е тук.

Нямахме време да помислим какво означава това. Оръдието на Марек изрева с оранжев пламък и страховит тътен. Първите полета удариха външната стена и навсякъде се разлетяха буци пръст. Чух гръмовния вик на Соля и в целия лагер на принца блесна ослепителна светлина: войниците хвърляха въглени в купи сено и съчки, които бяха наредили в линия.