Изтръгнати от корен [bg]

Ние вече нямахме място сред тях, само им пречехме. Така и не заговорих никого, а мълчаливо последвах Змея в кулата.

Той затвори големите врати зад нас и ударът на резето в железните скоби прокънтя в кулата. Вестибюлът и голямата зала си бяха същите — същите неприветливи тесни дървени пейки до стените, същите висящи лампи на тавана. Всичко си беше неприветливо и официално като първия ден, когато се лутах тук с подноса с храна, толкова уплашена и самотна. Дори баронът бе предпочел в топлото време да пренощува отвън, при хората си. Чувах гласовете им през тесните прозорци, но съвсем слабо, сякаш идваха много отдалеч. Част от войниците пееха — сигурно беше нещо цинично, но изпълнено с весел ритъм. Не различавах думите.

— Поне ще имаме малко тишина — каза Саркан.

Той изтри челото си с ръка и остави чиста следа върху тънкия сивкав слой, полепнал по кожата му; дланите му бяха изцапани със зелен прах и масло, което лъщеше на светлината от лампите. Той ги погледна с отвращение и направи гримаса заради развитите ръкави на работната си риза.

За миг сякаш останахме отново сами в кулата: без армии отвън, без кралски наследници в избата и сянката на Леса върху вратата. Забравих, че се опитвам да се сърдя. Искаше ми се да се сгуша в обятията му, да заровя лице в гърдите му и да го усетя с дъха си, заедно с всичкия дим, пепел и пот; исках да затворя очи и да го накарам да ме прегърне. Исках да оставя отпечатъци от ръцете си върху праха по кожата му.

— Саркан…

— Вероятно ще нападнат на зазоряване — пресече ме бързо той. Лицето му беше непроницаемо също като вратите. Отстъпи назад и посочи към стълбите. — Най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да поспиш.