Изтръгнати от корен [bg]

Вървях срещу някакъв натиск, срещу някакъв насрещен вятър. Мотивът на килима оформяше по-ясни фигури. Прекосих голям крак с бели като слонова кост нокти и бледозлатисти крила с тъмнокафяви жили.

Вятърът ставаше все по-студен. Стените изчезнаха, сляха се с мрака. Килимът се разшири и изпълни целия коридор, докъдето виждах и след това. Вече не приличаше на вълна. Стъпвах върху топли, застъпващи се люспи, меки като кожа, които се надигаха и спускаха под краката ми. Сърцето ми искаше да тупти в инстинктивен ужас. Краката ми сякаш искаха да се обърнат и да побягнат.

Вместо това затворих очи. Вече познавах кулата, знаех колко дълъг трябва да е коридорът. Направих още три крачки по люспестия гръбнак, после завих и протегнах ръка към вратата, която знаех, че е там. Напипах дръжката, пръстите ми усетиха топлия й метал. Отворих очи: отново бях в коридора и гледах към вратата. Няколко крачки по-нататък коридорът и килимът свършваха. Златният мотив се завърташе към себе си; едно блестящо зелено око ме гледаше от глава с два реда сребърни зъби, очакваща онзи, който не знае къде да завие.

Натиснах дръжката. Вратата тихо се отвори. Стаята не беше голяма. Леглото беше малко и тясно, с балдахин от червено кадифе; пред камината имаше един стол — красиво гравиран и самотен, а на малката масичка до него — една недопита чаша вино, една книга. Огънят беше стихнал и само въглените светеха, лампите бяха угаснали. Приближих се до леглото и дръпнах завесата. Саркан спеше проснат, все още по панталони и риза, беше свалил само палтото си. Стоях и държах завесата. Той премигна и се събуди; за миг изглеждаше беззащитен и твърде стъписан, за да негодува, сякаш никога не бе допускал, че някой може да го връхлети така. Изглеждаше толкова озадачен, че изгубих желание да крещя.

— Как успя… — Той се надигна на лакът и на лицето му най-после се изписа възмущение, но аз го бутнах назад и го целунах.

Той издаде звук на изненада в устата ми и като ме стисна за ръцете, ме откъсна от себе си.

— Слушай, невъзможно създание, аз съм с век и половина по-стар…

— О, млъкни! — отвърнах нетърпеливо аз. — От всички възможни оправдания — точно това ли? — Покатерих се на високото легло и се озовах върху него; дебелият пухен дюшек потъна надолу. Погледнах го със свирепа страст. — Искаш ли да си тръгна?

Той стисна още по-силно ръцете ми, замълча, без да ме поглежда в очите и после каза пресипнало:

— Не.

Беше негов ред да ме притегли към себе си; устата му беше сладка, пареща и прекрасна, заличаваща всичко останало. Вече нямаше нужда да мисля. Дървото-сърце пламна с грохот и пукот и изчезна. Остана само топлината на дланите му, които се плъзгаха по студените ми, голи ръце и ме караха да тръпна отново и отново. Прегърна ме с една ръка и силно ме стисна. Хвана ме през кръста и повдигна широката ми блуза. Аз измъкнах глава и ръце от ръкавите, косата ми се разпиля по раменете, а той изстена и зарови лице в безредните кичури, като не спираше да ме целува — по гърлото, по раменете, по гърдите.