Изтръгнати от корен [bg]

Оръдието не спираше да трещи. Саркан застана до мен на прозореца, издигнал защитата си пред войниците, но всеки удар по нея отекваше и върху него. Оранжевите пламъци огряваха лицето му отдолу и играеха по стиснатите му зъби, докато той пъшкаше от силните удари. Искаше ми се да можем да поговорим, да го питам помежду залповете наред ли е всичко — не можех да преценя дали ние взимаме връх или те.

Огънят в окопите продължаваше да гори. Изливах върху него пороища, но не беше лесно да се прави дъжд от шепа вода, а и ставаше все по-трудно. Въздухът пресъхна, кожата и косата ми се напукаха, като че ли измъквах всяка влага около себе си, а всеки път успявах да угася огъня само на едно място. Хората на барона помагаха, с каквото могат; потушаваха пламъците с мокри пелерини.

Двете оръдия изтрещяха едновременно. Този път обаче железните гюлета сияеха със син и зелен огън като комети. Саркан политна назад и се удари в масата. Олюля се, закашля се и заклинанието се развали. Двете гюлета пробиха защитата и потънаха бавно в стената, като нож, забит в неузрял плод. Камъните около тях сякаш се стопиха, обагрени в червено. Изчезнаха вътре, а после се взривиха с приглушен тътен. Във въздуха се разлетяха буци пръст и камъни с такава сила, че чувах как се удрят в стените на самата кула и насред стената зейна дупка.

Марек вдигна копието си във въздуха и изрева:

— Напред!

Не проумявах защо някой би се подчинил: огънят от другата страна на назъбения отвор продължаваше да лумти и съска, независимо от всичките ми усилия, и мъжете крещяха сред пламъци. Въпреки това те го направиха: вълна от войници с копия на нивото на кръста се впусна в горящия хаос на окопа.

Саркан се хвана за масата, стана и се върна до прозореца, като бършеше кръвта от носа и устната си.

— Решил е да хвърли всичко — каза мрачно той. — Едно такова гюле се изковава за десет години. Полния има най-много десет от тях.

— Трябва ми още вода! — отвърнах аз и го улових за ръката, за да слеем магията си. Усетих, че иска да възрази: не беше подготвен да се включи. Все пак само измърмори под носа си и произнесе малко заклинание — едно от първите, на които ме беше учил, за да напълни чаша вода от кладенеца долу. Някога се вбесяваше, когато разливах вода по цялата маса или получавах едва няколко капки. Ето че сега каната спокойно се напълни до ръба и аз запях дъждовното си заклинание едновременно към нея и към студената, спяща вода в кладенеца долу, а после изхвърлих цялата кана през прозореца.

За миг не виждах нищо: пред очите ми се изви вихрушка и заплющя студен жилещ дъжд. Избърсах лицето си с ръце. Долу в окопите пороят беше удавил всички пламъци, само тук-там проблясваха малки огънчета. Мъже в брони от двете страни се плъзгаха и падаха в неочаквания потоп, който ги заливаше до глезените. От дупката в стената плискаше кал. Сега, когато огънят беше изгаснал, хората на барона застанаха с пики пред пробойната в стената и изблъскваха войниците, които се опитваха да преминат. Отпуснах се с облекчение на перваза: бяхме спрели огъня на Соля, бяхме спрели нахлуването на Марек. Той вече беше пропилял много магия — повече, отколкото можеше да си позволи, и въпреки това го бяхме спрели; сега със сигурност щеше да се замисли, преди да…