Изтръгнати от корен [bg]

За момент си помислих, че по ръцете ми просто е останала малко сребриста светлина, която се отразява върху лицето ми. После Саркан извика предупредително. През прозореца нахлуваха десетки нови сребърни нишки, устремени право към мен, към гърлото, гърдите и очите ми. Имах само секунда да ги стисна и сляпо да ги захвърля настрани. В следващия миг през прозореца влетяха множество стрели и се забиха навсякъде, където бяха паднали нишките: в етажерката, в пода, в стола; върховете им се забождаха дълбоко, а перата им силно вибрираха.

Гледах ги изумено; бях твърде стъписана, за да се уплаша веднага и да осъзная, че за малко не съм била покосена от десетки стрели. Оръдието отвън изтрещя. Вече бях започнала да свиквам със звука; потръпнах автоматично, без да гледам, все още смаяна от близостта на стрелите. Саркан обаче внезапно обърна масата; книгите се разлетяха, а столовете подскочиха от удара по пода. Той ме дръпна зад нея. Пронизителната, свистяща песен на гюлето идваше все по-близо.

Имахме достатъчно време да си дадем сметка какво ще се случи, но недостатъчно, за да направим нещо. Присвих се под ръката на Саркан, загледана в обратната страна на масата и лъчите светлина, които се процеждаха между масивните греди. Гюлето влетя през прозореца и отворените стъкла с трясък се пръснаха. То се затъркаля и се спря чак в каменната стена, където се взриви и от него се вдигна зловещ сив дим.

Саркан закри с ръка устата и носа ми. Задържах дъх — разпознах каменното заклинание. Докато сивата мъгла се носеше плавно към нас, Саркан сви пръст като кука към тавана и едно от блуждаещите огънчета се спусна в шепата му. Той оформи дупчица в повърхността му и с друг безмълвен, властен жест насочи сивия пушек в клъбцето, докато всичкият не влезе вътре като облак.

Дробовете ми щяха да се пръснат. През зейналата стена нахлуваше вятър и разлистваше шумно скъсаните страници на разпилените книги. Избутахме масата до дупката, за да не паднем навън. Саркан взе с парче плат един нажежен къс от избухналото гюле и поднесе блуждаещото огънче към него, все едно показваше миризма на хрътка.

— Мения каижа, стонан олит — каза той на огънчето и го пусна към нощното небе. То се понесе и сивото му клъбце скоро се стопи като мъгла.

Всичко това продължи не повече от няколко минути — колкото можех да задържа дъха си. В окопа обаче бяха успели да нахлуят още войници и да избутат хората на барона към първия тунел. Соля беше насочил още един залп от стрели и беше освободил място, но не беше само това: Марек и рицарите му яздеха отвън зад войниците и ги тласкаха напред; виждах как използват камшици и копия срещу собствените си хора, за да ги вкарат в процепа в стената.