Изтръгнати от корен [bg]

— Легни и дремни малко — каза Саркан. — Вероятно ще направи последен опит малко преди съмване.

Оръдието беше гръмнало в крайна сметка, но не беше нанесло особени щети: предположих, че всички, които са умеели да работят с него, са попаднали под вкаменяващото заклинание. Част от гюлетата бяха паднали съвсем близо, сред собствената войска на Марек, а други бяха прелетели чак от другата страна на кулата. Стените все още удържаха. Войниците на барона бяха покрили втория окоп с пиките и копията си, а отгоре бяха разстлали одеяла и платнища, за да се скрият от стрелите.

Въпреки чая продължавах да се чувствам изтощена, уморена и притъпена като нож, с който са рязали дърва. Сгънах килима на две, за да легна отгоре. Беше много приятно, но сънят не идваше. Сребристите линии, водещи стрелите, осветяваха горната част на рамката на прозореца на дълги, неравни интервали. Тихият глас на Саркан, който ги отклоняваше, звучеше много отдалеч. Лицето му беше закрито в сянка, профилът му се очертаваше ясно върху стената. Подът под бузата и ухото ми потреперваше от битката, като земя под тежките стъпки на великан.

Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо, освен за собствения си дъх. Може и да съм задрямала за момент, но ми се стори, че падам; стреснах се и седнах. Саркан гледаше надолу през прозореца. Стрелите бяха спрели. Надигнах се и отидох при него.

Рицари и прислужници обикаляха около шатрата на Марек като пчели от разбунен кошер. Кралицата беше излязла навън. Върху семплата си бяла рокля беше сложила ризница, а в ръката си държеше меч. Марек се наведе към нея и заговори; тя го погледна с ясно и твърдо като стомана лице.

— Ще дадат децата на Леса, както Василий ме даде мен! — извика тя достатъчно силно, за да я чуем. — Но първо ще трябва да ме насекат на части!

Марек се поколеба, после скочи от коня, извика да му донесат щита и също извади меча си. Останалите рицари също заслизаха от конете си; Соля застана до него. Погледнах безпомощно Саркан. Почти мислех, че Марек заслужава да умре, след като беше пратил на смърт толкова много хора, но ако наистина вярваше в това, ако мислеше, че възнамеряваме да сторим нещо ужасно с децата…

— Как може да го вярва? — попитах аз.

— Как е могъл да се убеди, че всичко друго е съвпадение? — отвърна Саркан, който вече беше отишъл при етажерките си с книги. — Това е лъжа, която отговаря на желанието му.

Той взе една тежка книга с двете си ръце — масивен том, висок почти метър. Посегнах да му помогна, но неволно се дръпнах: беше подвързана в особена почернена кожа, отвратителна на допир, лепкава като нещо, което не иска да се махне от пръстите ми.