Изтръгнати от корен [bg]

Оръдието изрева още веднъж, сякаш за да подчертае смразяващата истина, а после замря в неочаквана, благословена тишина. Блуждаещото огънче на Саркан се беше спуснало върху него и се бе пръснало върху горещото желязо. Десетината войници, обслужващи оръдията, се бяха превърнали в статуи. Един стоеше пред лявото оръдие, пъхнал пръчка в дулото му, други стояха превити над въжетата, с които трябваше да го изтеглят обратно на мястото му, трети държаха гюлета или чували: паметници на една незавършена битка.

Марек веднага заповяда да махнат статуите оттам. Започнаха да ги влачат в калта. Изтръпнах, като видях как един войник чупи пръстите на статуите, за да освободи въжетата; искаше ми се да извикам, че може да са вкаменени, но още са живи. Съмнявах се обаче, че Марек се вълнува от това.

Статуите бяха тежки и работата вървеше бавно, така че успяхме да си отдъхнем за кратко от обстрела. Възвърнах самообладанието си и се обърнах към Саркан:

— Ако предложим да се предадем, дали ще ни чуе?

— Със сигурност. Ще убие веднага и двама ни и все едно сама си прерязала гърлата на децата, но ще му бъде приятно да го чуе. — Саркан се зае да развали магията на стрелите, като посочи с ръка и изрече формула за заблуда; следващият залп от стрели се заби във външната стена. Той се загледа надолу, докато отърсваше ръката и китката си. — Сутринта — каза накрая. — Дори да е готов да пожертва цялата си армия, хората му не могат да се бият безкрайно без почивка, храна и вода. Ако успеем да издържим до сутринта, ще се наложи да ги оттегли за малко. Тогава може да склони на преговори. Ако издържим до сутринта.

Сутринта изглеждаше далеч.

За известно време битката забави ход. Хората на барона вече се бяха оттеглили изцяло във втория окоп и бяха натъпкали прохода с трупове, така че войниците на Марек да не могат да проникнат. Принцът сновеше напред-назад с коня си пред стените, кипеше от гняв и нетърпение и наблюдаваше усилията на войниците си да възобновят оръдейния обстрел. До него Соля ритмично засипваше втория окоп със стрели.

По-лесно му беше да насочва стрелите, отколкото на нас — да ги отклоняваме. Главите на стрелите бяха работа на Алоша. Те искаха да намерят плът, а той само им показваше пътя. Междувременно ние се опитвахме да ги заблудим, само че за целта трябваше да преборим не само неговото заклинание, но и нейното: силата на нейната воля, мощта на чука, с който бе набила магия и решителност в желязото и дори естествения полет на стрелите. Това беше мъчителна, изтощителна работа, а Соля продължаваше да хвърля сребърните си нишки във въздуха с леки движения на ръката си, сякаш сееше нива. Двамата със Саркан се редувахме и всеки поемаше по един залп, което струваше всичките ни усилия. Нямахме време и сили за друго.