Драконите на сломеното слънце [bg]

Спря, вслушвайки се в замръзналата тишина, за да разбере дали има поне някакъв шанс да е чул отговор на своя вопъл.

Както винаги, му отвръщаше единствено празният екот.

„Мислят си, че съм бил освободен от затвора. Смятат, че с мъченията ми е свършено.“

„Но грешат.“

„Затворничеството ми продължава ден след ден. Изтезанията не секват. Обгръщат ме сиви стени. Валям се в собствената си мръсотия. Костите на духа ми са натрошени, превърнати в трески. Гладът ми е тъй непоносим, че изяждам сам себе си. Жаждата ме изгаря. Ето в какво съм се превърнал.“

Когато най-сетне се добра до убежището на стаята си, той придърпа един стол и го подпря от вътрешната страна на вратата. Никой елф не би дръзнал да наруши личното пространство на някой, който е избрал да остане сам, ала Палин им нямаше доверие. Нямаше доверие никому.

Седна на писалището, ала не започна да съчинява писмо до Джена. Вместо това докосна сребърната обеца, която носеше на ухото си. Произнесе съвсем бавно думите на заклинанието — думи, които навярно вече нямаха значение, понеже нямаше кой да ги чуе. Понякога артефактите действаха и без ритуалните думи, друг път не действаха без тях, а понякога човек просто трябваше да се примири с факта, че предметът е изгубил силата си. Последното се случваше все по-често.

Той повтори, като прибави името „Джена“.

Шестте сребърни обеци й бяха продадени от някакъв изгладнял магьосник, чиито уклончиви обяснения за произхода им твърдяха, че ги е получил в наследство от свой починал чичо.

По този повод Джена бе споделила с Палин:

— Няма съмнение, че обеците някога са принадлежали на мъртвеца. Но не са му били и завещани. Откраднал ги е.

Магьосницата отказа да говори повече по темата. В отчаяното издирване на още и още магия, мнозина някога уважавани чародеи, в това число и самият Палин, се бяха превърнали в обирачи на гробници. Въпросният магьосник съвсем точно бе описал начина на действие на обеците, беше споменал, че никога не би ги продал, ако не е принуден по силата на крайната нужда, а в замяна бе получил нелоша сума. Вместо обаче да ги продаде в магазина си, Джена беше дала една на Палин, а друга на неговия син Улин. Така и не бе споделила с магьосника при кого са отишли останалите.

А и той не попита. В старите дни маговете от Конклава имаха доверие един в друг. Ала в настоящите мрачни времена — времена, в които магията си отиваше, всеки хвърляше коси погледи към съседа си и се питаше: „Дали пък няма повече от мен? Дали не е намерил нещо, което нямам? Дали пък не е малко по-могъщ, отколкото съм аз?“