Драконите на сломеното слънце [bg]

— Ще ти го покажа! — предложи с готовност Тас. Той започна да рови из джобовете си, надникна в пазвата на ризата, опипа крачолите си. — Трябва да е тук някъде, сигурен съм…

Магьосникът погледна обвинително рицаря.

— Ако артефактът наистина е толкова важен, колкото ми го описа, защо си позволил на кендера да го задържи? Ако изобщо все още е в него…

— Не съм му позволявал, сър — защити се Джерард. — Вече не зная колко пъти му го отнемах. Артефактът продължава да се връща при него. Той твърди, че устройството просто работи по този начин.

Пулсът на Палин се ускори. Усети как го връхлита топла вълна. Ръцете му — неизменно студени и вкочанени, сякаш отново се възвръщаха към живот. Лорана несъзнателно бе станала на крака.

— Палин! Нали не предполагаш, че… — започна тя.

— Намерих го! — извика тържествуващо Тас. Той измъкна артефакта от ботуша си. — Искаш ли да го подържиш, Палин? Няма да ти направи нищо.

Устройството бе достатъчно малко, за да се побере в ботуша на кендера. И все пак, сега Тас го държеше и с двете си ръце. А никой от тях не бе забелязвал да променя размера или формата си. Изглеждаше така, като че винаги придобиваше този размер и тази форма, които му бяха необходими, независимо от обстоятелствата. И ако нещо се променяше, то бе начинът, по който наблюдателят го възприемаше.

По повърхността му искряха древни скъпоценни камъни — рубини, сапфири, диаманти, смарагди. Камъните улавяха светлината на слънчевите лъчи и я разпръскваха по околните стени. Изглеждаше така, сякаш от шепите на кендера се издига истинска дъга.

Палин понечи да вземе устройството, но нещо го накара да спре. Внезапно усети неясен страх. Не се страхуваше, че артефактът може да го нарани. Много добре знаеше, че не би го направил. Беше виждал устройството за време още като момче, понеже собственият му баща го показваше с гордост на децата си. Освен това магьосникът много добре бе запомнил как изглежда предметът от проучванията си. Беше виждал скици из книгите в Кулата на Върховното чародейство. Това беше Устройството за Пътуване във времето, един от най-великите и могъщи артефакти, създавани някога от обитателите на Кулите. Нямаше да го нарани, но със сигурност би имал върху него ужасни, непоправими последици.

От опит знаеше, че ще изпита невероятно удоволствие само от досега с този предмет: щеше отново да изпита старата магия, чистата, обичаната магия, която идва при теб неопетнена, отдадена свободно, дар в знак на доверие, благословия от боговете. Да, щеше да усети магията, но едва доловимо, както човек вдъхва аромата на розовия цвят, изсушен между страниците на книга — просто спомен. И понеже беше просто спомен, след удоволствието идваше болката. Горящата болка по изгубеното.

Но не можеше да се въздържи. Помисли си: „Може би този път ще успея да го задържа. Може би с този артефакт магията ще се върне обратно при мен.“