Драконите на сломеното слънце [bg]

Той отново постави ръка върху артефакта, за да затули блясъка на неизброимите скъпоценни камъни.

— Някога — произнесе с напрегнат глас — може би щях да имам силата да сътворя устройство като това. Някога може би щях да имам възможността да се превърна в онова, което твърдиш, че съм бил — Глава на Ордена на Белите мантии. И вероятно бих имал бъдещето, което моят чичо предвиждаше за мен. Чародей — велик и могъщ магьосник. Погледнах в устройството и съзрях себе си. Но се взирам в огледалото и виждам единствено недостижимата далечина.

Той разтвори длан. Сълзите му пречеха да вижда ясно артефакта. Съзираше единствено магията му — премигваща, подигравателна, изплъзваща се.

— Ученията ми изтляват, силата ми отслабва с всеки изминал ден. Без магия за нас остава само един изход, само една надежда и тя е, че смъртта ще се окаже по-добра от непривлекателния живот, който сме принудени да водим!

— Палин, не бива да говориш така! — заяви строго Лорана. — Точно така мислехме и говорехме в дните преди Войната на Копието. Спомням си как Рейстлин ни казваше, че надеждата е просто морков под носа на магарето, с който го караш да продължава да върви напред. И да — вървяхме напред, но накрая получихме своята отплата.

— Така е — съгласи се Тас. — Аз лично изядох моркова.

— Да, може би си права — отвърна с подигравателна усмивка магьосникът. — Получихме своята отплата. Унищожен свят, в който да страдаме!

Все още усещаше болезнения ефект от досега с артефакта. Острите камъни бяха порязали кожата на дланта му. Но продължаваше да го държи — грижовно и някак алчно. Понеже болката бе за предпочитане пред мъчителното чувство за вкочаненост.

Джерард се покашля смутено.

— Значи, сър, можем да приемем, че съм бил прав — произнесе неуверено. — Това е могъщ магически артефакт, останка от Четвъртата епоха?

— Да — потвърди Палин.

Те зачакаха да каже още нещо, но магьосникът отказа да задоволи любопитството им. Искаше просто да го оставят на мира. Искаше да бъде сам. Да събере мислите си, пръснати и разтревожени като плъхове, които се раздвижват, когато някой освети смрачена пещера. Мисли, които пропълзяваха в първата пукнатина, за да се скрият или наблюдаваха ярката светлина със замаяни, проблясващи очи. Вместо това се налагаше да понася събеседниците си, да отговаря на глупавите им, безсмислени въпроси. Налагаше се да чуе останалата част от историята на Тасълхоф.

— Разкажи ни какво се случи, Тас — изрече Палин. — Но не започвай отново с някоя от историйките ти за вълнестия мамут. Важно е.

— Разбирам. — Кендерът очевидно беше впечатлен от сериозността на тона му. — Ще говоря само истината. Обещавам. Всичко започна, когато ми се наложи да присъствам на погребението на един кендер, изключително добър мой приятел, когото бях срещнал предния ден. Цяло нещастие, неприятна среща в гората. Получило се така, че… ъъм… — Тас хвърли бърз поглед към смръщените вежди на магьосника. — Но това сега няма значение, както казват гномите. Ще ви разкажа историята по-късно. И така, по време на погребението ми хрумна, че малко кендери доживяват възраст, която вие, например, бихте нарекли преклонна. Самият аз вече бях живял доста по-дълго от повечето кендери, тъй че внезапно осъзнах, че Карамон навярно щеше да живее много повече от мен. А единственото нещо, което ми се искаше да сторя още приживе, бе да кажа на всички колко добър приятел е бил Карамон за мен. Струваше ми се, че вероятно най-доброто време за подобно изказване ще бъде на неговото погребение. Но ако той умреше след мен, да присъствам на погребението му би било нещо като непреодолим проблем… Както и да е, един ден разговарях с Физбан по въпроса и той ми отговори, че онова, което искам да сторя е чудесно и благородно, и че той може да ми помогне. Можех да държа реч на погребението на Карамон, като се прехвърля напред във времето, точно когато ще се случи събитието. После ми даде устройството и ме инструктира много строго да прескоча дотам, да произнеса речта си и да се връщам възможно най-бързо. „Никакво размотаване“, точно такива бяха думите му. Между другото — рече разтревожено кендерът, — не мислите, че Физбан би сметнал това пътуване за „размотаване“, нали? Понеже наистина се радвам, че виждам отново всичките си стари приятели. Много по-забавно е, отколкото върху теб да стъпи гигант.