Зовът на барабана [bg]

В късното утро стигнахме до така гъста гора по склоновете, че не можеше да се язди през нея. Погледнах към почти вертикалната скала, покрита с плетеници от тъмни клони, осеяни със златно, зелено и кафяво, и реших, че конете сигурно ще предпочетат да останат долу. Вързахме ги до едно поточе, покрай което растеше гъста трева, и продължихме пеша навътре в гората и нагоре, все по-дълбоко в проклетата девствена гора.

„Това високи борове и ели ли са?“ — чудех се, докато се катерех по разкривените възли на едно паднало дърво. Чудовищните стволове се издигаха така високо, че най-ниските им клони започваха на двайсет крачки над главата ми. Лонгфелоу[13] и представа си е нямал.

Въздухът беше влажен, хладен, но ухаещ и мокасините ми потъваха безшумно във вековната черна шума. Собствените ми стъпки по меката кал на брега на потока ми се струваха странни и стряскащи като динозавърски следи.

Стигнахме до върха, но видяхме, че пред нас се издига друг, и още един. Не знаех какво търсим или как ще разберем, когато го намерим. Джейми вървеше неуморно с широката си крачка и оглеждаше всичко. Аз се влачех след него, наслаждавах се на красотата и спирах от време на време, за да откъсна интересно растение или корен и да го прибера в торбичката със съкровища на колана си.

Поехме от другата страна на хребета, но стигнахме до непроходим гъсталак: планински лаври, които отдалече приличаха на лъскаво голо място сред по-тъмните дървета, но отблизо се оказаха непроходим гъсталак, защото клоните им бяха преплетени като кошница.

Върнахме се и завихме надолу, излязохме от огромните ароматни ели, поехме по склонове с дива тимотейка и мюленбергия, която бе яркожълта на слънцето, и накрая се върнахме към успокояващата зеленина на дъбове и хикории, по гористо възвишение, което се издигаше над малка безименна река.

В сянката на дърветата беше хладно, аз въздъхнах с облекчение и вдигнах косата от врата си, за да допусна свежия въздух. Джейми ме чу и се обърна усмихнат, като отмести един клон, за да го последвам.

Не говорихме много; освен че катеренето отнемаше дъха ми, самата планина като че ли възпираше речта; тези зелени, изпълнени с тайни селения бяха като потомци на древните шотландски планини, гъсто обрасли с гори и два пъти по-високи от голите си черни родители. Все пак въздухът съдържаше същия порив да замълчиш, същото обещание за магия.

Земята тук беше покрита с дълбок цял фут слой паднали листа, мек и еластичен под краката ни, а разстоянията между дърветата изглеждаха магически, сякаш ако преминеш между огромните, покрити с лишеи стволове, ще се пренесеш внезапно в друго измерение.

Косата на Джейми искреше, когато улавяше слънчевите лъчи, факла, която да следвам сред сенките на дърветата. Тя беше потъмняла малко с годините, до наситено кестеняво, но дългите дни на езда и преходи на слънцето я бяха изсветлили до меден огън. Беше изгубил лентата, с която връзваше косата си. Спря, отметна гъстите мокри кичури от лицето си и аз видях сепващата бяла ивица точно над слепоочието му. Обикновено скрита от косата, тя се показваше рядко — наследство от куршума, който бе получил в пещерата Абандаве.