Зовът на барабана [bg]

Събрах няколко шепи в наметалото си, без да ме е грижа за петната — какво беше малко ягодов сок сред петната от борова смола, пепел, зелени мазки от листата и малко пръст? Когато приключих, пръстите ми бяха лепкави и ароматни от сока, стомахът ми беше приятно пълен, а устата си чувствах като мината с шкурка заради стипчивата киселина на ягодите. И все пак не устоях и си взех още една.

Джейми се облегна на един явор, притворил очи срещу следобедното слънце. Малката полянка задържаше светлината като купа — неподвижна и прозрачна.

— Какво мислиш за това място, сасенак? — попита той.

— Мисля, че е красиво. А ти?

Той кимна, гледаше между дърветата, където имаше лек склон, пълен с дива трева и тимотейка, който се спускаше и издигаше отново към редица върби до далечната река.

— Мисля си — каза Джейми малко смутено. — Ами в гората има извор. Долу има ливада… — Махна с ръка към елшите, които скриваха хребета от тревистия склон. — Сигурно ще има и по някое животно в гората, а пък земята покрай реката може да се разчисти и да се засее. Това възвишение тук е подходящо за дренаж. А там, виж… — размечтан, той се изправи и посочи.

Погледнах внимателно; на мен ми се струваше, че това място не е по-различно от другите стръмни гористи склонове и тревистите долчинки, през които бяхме минали през последните два дни. Но Джейми го гледаше с окото на фермер и виждаше как по него изникват къщи, кошари и ниви, като вълшебни гъби в сенките на дърветата.

Щастието направо се излъчваше от него като бодли на таралеж. Сърцето ми натежа в гърдите.

— Мислиш, че можем да се установим тук? Да приемем предложението на губернатора?

Той ме погледна и внезапно се събуди от мечтите си.

— Ами бихме могли — рече. — Ако…

Замълча и ме погледна косо. Беше зачервен от слънцето и не разбрах дали порозовя и от смущение.

— Вярваш ли в знаци, сасенак?

— Какви знаци? — попитах предпазливо.

В отговор той се наведе, откъсна нещо от земята и го пусна в ръката ми — тъмнозелените листа като малки китайски ветрилца, чисто бял цвят с крехко стебло и една полуузряла ягодка, все още бледа отстрани, но с алено връхче.

— В това. Наше е, не виждаш ли?

— Наше ли?

— На Фрейзър — обясни той. Големият му пръст леко докосна ягодката. — Ягодите винаги са били символът на клана — това значи и името му, когато мосю Фрезелие е дошъл от Франция с крал Уилям и получил земя в шотландските планини заради заслугите си.

Крал Уилям. Вилхелм Завоевателя. Фрейзър може и да не бяха най-старият шотландски клан, но все пак имаха забележителна история.