Колелото на Осхайм [bg]

— Ами него? — Вдигнах кутията така, че да разгледа добре Снори, който стоеше на пътя, сложил ръце на раменете на застаналия пред него Хенан; и двамата се взираха в нас.

— Едър мъж. Име неизвестно. — Доктор Тапрут се намръщи и едната му ръка се вдигна да погали несъществуваща козя брадичка.

— Не помниш ли Снори? — попитах.

— Аз съм само библиотечен запис, скъпо момче. Този възел не се е свързвал с дълбоката мрежа от… леле-мале, почти хиляда години.

— Защо изглеждаш като доктор Тапрут?

— Ами като кого да изглеждам? Аз съм ехото от данни на Елиас Тапрут.

Намръщих се и се замислих дали да разтръскам кутията, за да видя дали не съдържа по-разбираеми отговори.

— Защо изскочи точно ти от всички призраци в тази кутия? И… — Пиу! — И защо пиука?

Тапрут се намръщи за момент, а ръцете му шаваха бързо в пространството между нас, сякаш се опитваше да изстиска оттам някакъв отговор.

— Теснолентов авариен сигнал, излъчен посредством остатъчна сателитна мощност, е активирал всички устройства в близката околност.

— Кажи го пак, ама със смислени думи, иначе ще затворя тази кутия, ще изкопая дупка и ще я заровя под пет стъпки пръст. — И говорех сериозно, освен в частта за копаенето.

При тези думи очите на Тапрут се разшириха.

— Това е авариен сигнал от пета степен. Не можете да си тръгнете просто така… това е в разрез с всякакви правила. Не бихте посмели!

— Само гледай! — Обърнах се.

— Чакай! — Нещото докарваше идеално гласа на Тапрут, трябва да му го призная. В него имаше същата смесица от негодувание и нервност, както когато ме хокаше, че съм докарал в цирка му нероден. — Чакай! Искаше да знаеш защо съм прожектиран аз, а не някой друг запис?