Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Докосни ги с пипалата си и ги накарай да ни съдействат.

— Мисля, че няма голяма полза от магиите ми на този свещен Остров — отвърна Делиамбър. — Опитай твоите магии.

— Аз нямам магии!

— Опитай — повтори врунът.

Валънтайн се обърна към градинарите. Аз съм коронал на Маджипур, рече си той и син на Господарката, която тези двамата боготворят и й служат. Невъзможно му беше да каже нещо подобно на градинарите, ала все пак би могъл да го предаде, и то само с душевна сила. Той се изправи с цял ръст, пренесе се в центъра на съществото си, както би направил, ако се готвеше да жонглира пред най-придирчива публика, и се усмихна толкова топло, че с усмивката си би разтворил пъпките по клонките на цъфтящите храсти; само след миг градинарите вдигнаха глави от работата си, видяха усмивката му и проявиха очевиден отклик, реакция на учудване, смущение и… подчинение. Валънтайн ги обливаше с гореща обич.

— Ние изминахме хиляди мили — заговори той кротко, — за да се отдадем на волята на Господарката, и ви молим в името на Божествения, комуто всички служим, да ни помогнете да намерим пътя; защото сме в голяма нужда и уморени от лутане.

Те замигаха, сякаш слънцето се бе показало иззад сив облак.

— Ние си имаме работа — каза жената, заеквайки.

— Нямаме право да се качваме, докато не се погрижим за градината — обади се мъжът, почти мънкайки.

— Градината си цъфти — рече Валънтайн — и ще си цъфти без ваша помощ още няколко часа днес. Помогнете ни, преди да се е мръкнало. Молим само да ни напътите и ви уверявам, че Господарката ще ви възнагради за това.

Градинарите изглеждаха объркани. Те се спогледаха, после обърнаха очи към небето, сякаш да проверят колко е късно. Изправиха се навъсени, отърсиха песъчливата пръст от коленете си, тръгнаха като сомнамбули към брега, нагазиха в слабия прибой, заобиколиха носа, излязоха в по-големия залив и се заслушаха към подножието на скалата, където отвесната пътека започваше своя възход към небесата.

Намуринта още беше там, но почти готова за отпътуване. Валънтайн се приближи до нея.

— Благодарим ви от все сърце за вашата помощ — каза той.

— Оставате ли?

— Намерихме път за терасите.

Тя се усмихна с непресторено задоволство.

— Не исках да ви изоставям, ала Родамаунт Граун ме зовеше. Желая ви всичко хубаво, докато извършвате поклонението си.

— А аз ви пожелавам благополучно пътуване до дома.

Той се обърна да си тръгне.