Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
4) Че през 10-те години на XX век Руската култура е направила нови стъпки в художественото развитие на човечеството — и упреци към Горки (!) заради оплюването на това десетилетие. (Не буди съмнения.)
5) Народът иска да е не само сит, а и вечен. (То ако не е така, пет пари не струваме.)
6) Земята е нещо вечно и задължително, а откъснеш ли се от нея — това не е живот. (Да, усещам, че е така, убеден съм в това. А Достоевски възкликнал: „Ако искате да възродите човечеството към по-добро… дайте му земя! В земята има нещо сакраментално… Нацията трябва да се ражда и да расте на земята, на почвата, в която растат житото и дърветата.“)
7) Селото е опората на родните ни традиции. (Със закъснение. Сега, уви, вече не е опора, защото селото го убиха. Но е било така. Нима — царският Санкт Петербург? Или Москва на петилетките?)
8) Търговското съсловие също ярко проявявало в себе си руския национален дух. (Да, не по-малко от селячеството. А каква огромна концентрация на национална енергия!)
9) Народният говор е хранителната среда на поезията. (Същото твърдя и аз.)
10) У нас израсна просветено еснафство. (Да! — и това е ужасна класа — необятен, некачествен образован слой, образованщина, която се смята за интелигенция — за същински творчески елит, който е много малоброен и подчертано индивидуалистичен. В същата тази образованщина влиза целият партиен апарат.)
11) Младите хора в нашата страна ги обгръщат: скопеният език, който опустошава мислите и чувството; телевизионната суета; надпрепускването на кинофилмите.
С една дума, през 20-те и 30-те години авторите на такива статии тутакси щяха да ги тикнат в ГПУ (ГПУ — Държавно политическо управление, създадено през 1922 г. — Бел. пр.) и да ги разстрелят на бърза ръка. Докъм 1933 година за най-малка проява на руско (сиреч тогава „белогвардейско“, а ругателно спрямо селяците — „русолюбско“) чувство екзекутираха, преследваха, интернираха (нека си спомним дори само статиите доноси на Осип Бескин срещу Клюев и Кличков). После малко по малко това чувство се разрешаваше, но — червенооплескано, с пеленки от кармъзен плат и със задължителното клеймо на върл атеизъм. Но оцелелите пораснали селяшки (и търговски? та дори и свещенически?) рожби, омърсени, двулични и продали се срещу червените партийни книжки — от време на време, като копнеж по загубения рай, ги е спохождало все пак неунищоженото национално чувство. Тъкмо то е подбудило някои от тях да напишат тези статии, да ги прокарат през редакцията и цензурата, да ги отпечатат.
И естествено е, че през същите тези месеци официалната съветска преса, като се почне от „Коммунист“, изпердаши „Молодая гвардия“ за тези статии. „Порицанието беше единодушно“, както пише Дементиев, „на пръв поглед по-нататъшният разговор беше безсмислен“. Но комунистическите патриоти от „Молодая гвардия“ дори след разгромяването на Чалмаевите статии се опитваха да извадят от калта противоестественото съединение между „рускостта“ и „комунистичността“, тоя мелез от помияр и свиня, който не струва повече от „диалога“ между комунисти и християни преди деня, когато комунистите идват на власт.
Но всичко това може би нямаше да се разчуе и запомни и моите очерци щяха да олекнат с няколко гъсти страници, ако на редакцията на „Новый мир“ не й бе хрумнала злочестата идея — да се присъедини към общото насъскване, а на всичко отгоре да възложи написването на статията на спаружения Дементиев.
Ако речем да си припомним десетилетията на съветската литература, потока от ортодоксално-помийна критика на разните напостовци, литфронтовци, раповци, на ЛитЕнциклопедията от 1929–1933 година, а после официалщината на СП, — статиите на Чалмаев, честно казано, няма да ни се сторят най-отвратителни. Защо тогава те бяха ядосали и нахъсили „Новый мир“?
Емоционалният тласък бил — да се разплатят за вечната си онеправданост: от всички кучета, които постоянно хапеха „Новый мир“, едно се провини, откъсна се от глутницата — и останалите започнаха да го хапят. След преценка на ситуацията: сега е удобно да ударим и ние! А с какво да ударим? — с марксизма, разбира се, с най-чистото Прогресивно Учение. На Дементиев това много му идело отръки. Но поне един човек в редакцията — Твардовски — би могъл да помни и разбира поговорката: не викай вълка на помощ. Дори срещу зли враждебни кучета недей вика на помощ вълка на марксизма, бий ги с честна тояга — но вълка не викай. Защото вълкът ще ти изяде джигера.