Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Изпратих кочияша си да потърси Сър Диандр. Значи не го намери?
Последното беше адресирано към Никола, който поклати глава и каза:
— Не, сър, тук никой изобщо не го е виждал.
Продължи да стои прегърбен и искрено се надяваше, че Ронсард е избрал име на човек, когото го няма и въобще е неоткриваем по какъвто и да е начин.
— Е, добре тогава. Ще оставим нещата. Просто ми трябва…
— Погледнахте ли в Крилото на Галерията, сър? Тази вечер там има бал и може да е там. — каза лейтенантът.
Той подбираше думите си предпазливо и изражението му беше доста сдържано. Не приличаше на глупак. Ронсард трябва да беше изфабрикувал кой знае каква история, за да стигне чак дотук.
— Това е идея. Да, ако е там… Незабавно отивам, много благодаря.
В погледа на мъжа проблесна подозрение. Тогава Ронсард спря и със самообладание, на което Никола би се възхитил, ако не беше толкова ядосан, заяви:
— Бихте ли ме придружил или сте на служба?
Подозрението изчезна и лейтенантът погледна джобния си часовник.
— Не, боя се, че трябва да стоя тук. Мога да ви дам човек, който да ви придружи…
— О, не, не се притеснявайте. Ще се оправя сам. Идвал съм тук на Рождения Ден на Кралицата, нали. Още веднъж ви благодаря за съдействието…
Увещанията и сбогуванията се проточиха цяла вечност. Никола усети, че по гърба му се стича пот. Най-накрая Ронсард размени едно последно ръкостискане с новия си приятел и тръгнаха да излизат от залата. Никола се придържаше зад Инспектора, който крачеше уверено, въпреки накуцването и необходимостта да се бърза. Почти бяха стигнали до арката в облицованото с камък фоайе, когато пред Ронсард се изпречи един ефрейтор от Гвардията.
— Сър, вие ли…
Ронсард разгъна един сгънат лист хартия.
— Дошъл съм, за да се видя с Капитан Жияр, младежо.
При вида на печата на документа и името на Капитана от Гвардията на Кралицата, ефрейторът отстъпи и козирува.
Никола не посмя нито да диша, нито да си надигне главата, докато не излязоха от главната порта и на стълбите пред нея. Но щом излязоха навън в студения и ветровит двор, далеч от светлината на лампите, Никола сграбчи Ронсард за ръката и го завлече в един закътан ъгъл.
— Какво правиш тук? — попита рязко.
— Търся теб, момче. Ти какво си мислеше, че правя? Мислех да дойда по-рано, но се забавих, докато разбера къде са те отвели. Като разбрах, че е старата казарма, това донякъде ме разочарова; предвкусвах как те освобождавам от килиите под Гейт Тауър.
— Съжалявам, че си се разочаровал, — процеди Никола — Рискувам всичко, за да те освободя от скапания затвор, а ти идваш тук?
— Естествено.
Ронсард огледа двора. Из сенките на масивните сгради наоколо бродеха групи хора, които разговаряха и се смееха, а някои носеха фенери. Не приличаха на отряди за издирване, но в тъмното не се виждаше добре. Инспекторът попита:
— Знаеш ли къде си?
— Не съвсем.
— Бяха те задържали в казармата на Гвардията на Кралицата или в онова, което е останало то казармата. Разшириха я, когато сформираха Кралската Гвардия.
— По принцип храня дълбоко преклонение пред любопитните исторически факти, но в момента…
— А това, — продължи без да му обръща внимание Ронсард, — е Албон Тауър, която е била разширена така че да се съедини със Стария Дворец и по този начин е отишла на вятъра по-голямата част от сигурността, осигурявана от старите крепостни стени и бастиони, но ни позволява сега да минем през по-долните етажи на новата част от двореца, където има бал, даван от Лорд Кмета в Крилото на Галерията. Повечето от гостите вече са си тръгнали, но Портата Света Ана трябва все още да е доста оживена, а те няма да те търсят там.
— Тогава да тръгваме.
Кулата се намираше от другата страна на двора, но докато отиваха към нея Никола се почувства изложен на погледи и уязвим. На вратата, под лампата, крепяща се на каменно чудовище, имаше един пазач. Ронсард отново показа пропуска си и ги пуснаха.
Вътре се озоваха в просторна зала със сводест таван, крепящ се на масивни квадратни колони. Мястото беше почти безлюдно и само няколко лампи осветяваха пътя им. Ронсард се поколеба, спря, за да помисли и каза:
— Насам. — след което закрачи в тази посока.
Бяха стигнали почти до средата на огромното помещение, когато вратите зад тях се отвориха с трясък. Никола се извърна и извади пистолета. През вратите зад тях нахлуваха още и още гвардейци. Ронсард го хвана за ръката и каза:
— Не, късно е.
Зад Никола проблесна светлина и той хвърли поглед назад, за да види още гвардейци с лампи, които отиваха да препречат единствения друг изход.