Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Разбира се, — съгласи се охотно Никола — Може би ще повярвате в моята искреност като ви покажа това.
Той се приближи до масата и бръкна в джоба си.
Лейтенантът се беше вторачил в него като се опитваше да запази каменно изражение, но едва прикриваше очебийната си алчност. Очите му се приковаха в ръката, която Никола изваждаше от джоба на износеното си палто и Никола ритна крака на стола. Лейтенантът изгуби равновесие и падна по гръб.
Никола пристъпи към него, притисна го и удари главата му в стената. Шумът не остана незабелязан от пазачите и той чу трескавото отключване на вратата. Извади пистолета от кобура на зашеметения лейтенант, прескочи сгърченото тяло и падналия на пода стол и се долепи до стената в момента, в който вратата се отвори с трясък.
Насочи пистолета към лейтенанта и двамата пазачи замръзнаха на място.
— Още една крачка, джентълмени, и ще го застрелям. И, моля, не викайте. — изрече любезно.
Лейтенантът пое въздух и изгъргори нещо, след което направи опит да се надигне, но Никола го ритна по ръката, на която се подпираше. Направи движение с пистолета.
— Отдръпнете се от вратата, ако обичате.
Двамата мъже се спогледаха и се подчиниха. След като се отдръпнаха от пътя, Никола бързо отиде до вратата и изскочи в коридора. В същия момент, когато захлопна вратата, върху нея се нахвърлиха с крясъци и думкане две тежки тела, но Никола вече превърташе ключа в ключалката. Направи няколко пробни крачки встрани и се усмихна. Шумът, който пленниците вдигаха не се чуваше на повече от две стъпки встрани от вратата; така поне щеше да спечели известно време. Никола сложи ключа в джоба си и закрачи по коридора посока противоположна на основната стълба, след което зави по друг, съседен коридор. Това беше казарма и нямаше неохраняван вход за прислугата; налагаше се да излезе по пътя, по който беше влязъл. Вече подтичвайки, мина покрай множество затворени врати и стигна до открития свод на стара тренировъчна зала, пълна с дървени мишени, от която започваха още коридори, водещи към задната част на сградата. На следващия ъгъл откри друго стълбище, по-тясно и не толкова пищно като онова в залата. Той се спусна бързо по него като се стараеше да не вдига шум.
Стълбището го отведе до някакво преддверие, от което се влизаше в основната зала. Никола спря на ъгъла на сводестия отвор, долепи гръб в стената и надникна, за да погледне в залата. Броят на хората там се беше увеличил значително. Повечето бяха в униформи на Кралската Гвардия, но имаше и неколцина в цивилно облекло. Никола изпсува наум. Естествено, лейтенантът затова има време да ме разпитва. Караулът се сменяше, едните отиваха да почиват, други застъпваха на служба. Суматохата можеше да улесни нещата — щом Фалие се опитваше да не разгласява задържането му, беше възможно повечето от новозастъпилите да не бяха информирани, че в казармата има затворник. В момента единственото, от което се нуждаеше, бе да открадне униформено сако и… Вниманието на Никола изведнъж бе привлечено от цивилен мъж, застанал с гръб към него, който се правеше, че разглежда бойните знамена на отдавна разпуснати стари гвардейски отряди, изложени покрай стените на галерията и оживено разговаряше с някакъв лейтенант от Кралската Гвардия. За миг си помисли, че го е познал. Но това беше невъзможно, каза си. Не и тук.
Мъжът се обърна и Никола се вгледа с подозрение в лицето и в дрехите му. Съвсем спокойно може да е той, помисли нерадостно. Мъжът накуцваше, беше със съответния ръст, горе-долу на съответната възраст, ако не се вземаха предвид възможните промени на косата и чертите с помощта на козметика и — и се подпираше на абаносов бастун с дръжка от гравирана слонова кост точно като онзи, който Рейнар донесе от Парсия. Никола потисна желанието си да удари главата си в стената. Дяволите ги взели.
Откъм галерията се чуха викове и единият от пазачите, които Никола бе оставил заключени, се спусна по стълбите и претича през залата на път за външната врата. Пазачите на смяна го изгледаха и някои от тях подвикнаха въпросително. Отива за Фалие, помисли Никола. Навярно им е заповядал да пазят задържането ми в тайна.
Докато хората в залата се разотиваха по работите си, Никола нахлупи ниско шапка и се сниши в крачещата тълпа, след което успя да се приближи до възрастния мъж с бастуна.
— Мен ли търсите, сър? — попита с диалект от Крайречен.
Инспектор Ронсард има безочието да се усмихне.
— А, ето те и теб, приятелю.
Той се обърна към застаналия до рамото му лейтенанта от Гвардията. Той беше по-възрастен от онзи, с чиято помощ беше заловен Никола и погледът му беше по-интелигентен.