Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Вие ли му казахте кой сте?
Никола се усмихна.
— Не, Фалие ми каза.
Жияр се замисли за момент.
— Как точно възникна тази тема?
— Не живея в Алсен от дете, — каза Никола — Нито използвам това име, нито имам това желание. Тъкмо напусках местопроизшествието с каретата, за да докладвам на Инспектора, — не се сдържа да хвърли един отровен поглед на Ронсард, но той сякаш изобщо не регистрира сарказма. — Фалие каза, че ме е познал от портрет на Дензил Алсен от Греанко. Нямам понятие дали говореше истината или не. — Подозираше, че е вярно, но малко размътване на водата нямаше да навреди. — Доведе ме тук против волята ми.
— ясно.
— Като оставим всичко това настрана, — намеси се сприхаво Ронсард — в града върлува някакъв ненормален магьосник и ако искате да се справя… — той млъкна и се поправи деликатно — да се справим с тази работа, ще трябва да получа амнистия и известно съдействие, благодаря.
— Какво искате да кажете? — запита рязко Жияр.
Ронсард размаха ръце в безсилна ярост, което накара гвардейците, които наблюдаваха сцената да се размърдат нервно.
— Лицето, което е виновно за безредиците на „Съдебен“ и убийствата в Затвора на Виен и във Валент Хаус. Най-вероятно е магьосник, със сигурност е напълно луд и ако не беше тази злоумишлена намеса, досега щях да съм го заловил.
— Знаете ли кой е той?
Ронсард погледна към Никола.
— Още не, но имаме подозрения. Нужна ми е амнистия, Капитане. Ситуацията не търпи отлагане.
Трудно беше да се разгадае изражението на Жияр. Той сложи своя пистолет в джоба на сакото си и каза:
— Доста е късно.
— Още е будна.
Не може да има предвид онази, за която си мисля, помръдна нервно Никола. Това произшествие си беше странно и дотук.
Жияр се поколеба.
— Нали не преувеличавате нищо?
Ронсард отвърна мрачно.
— Щеше ми се да е така.
— Добре. — Жияр подаде крадения пистолет на Никола на един от гвардейците. — Последвайте ме.
Ронсард кимна, видимо удовлетворен. Никола си пое дълбоко въздух, за да успокои камбанния тътен на сърцето си.
Жияр ги поведе през тъмни зали по нататък из кулата. Отблясъците от лампите на гвардейците нарушаваха покоя на древните каменни стени с белези от огън и топовни гюлета и сякаш пътуваха назад във времето. Никола нямаше да се изненада, ако го водеха към някое от подземията под тези древни етажи. Помисли дали да не побегне в някой от страничните коридори, покрай които минаваха, но знаеше, че е безсмислено; не познаваше мястото и щяха да го заловят за броени минути.
Знаеше се, че някои участъци на долните нива все още стоят запечатани от времената преди повече от сто години, когато Призрачният Двор бе владял за кратко двореца. Коридори, складове, стълбища, огромни празни изби, блокирани от паднали стени и срутени тавани, оставени както са и непипнати оттогава.
Но двойната врата, до която стигнаха по някое време, ги отведе до едно старо, ако не и древно стълбище, прозаично осветено с газено осветление. Газопроводите бяха положени по стените, тъй като мазилката и дървената ламперия явно представляваха тънка облицовка за солидния камък. Никола разбра, че са излезли от кулата. Това трябва да беше Бастиона на Краля.
Изкачиха стълбите и минаха през няколко празни зали с неочаквани завои и коридори, свършващи доникъде, докато накрая Никола осъзна, че напълно е изгубил ориентация. Когато полирания паркет на пода се смени с мрамор, разбра, че напредват към по-използваните части на двореца.
Минаха през доста полуобществени зони, но не видяха други хора, освен неколцина мълчаливи слуги, след което влязоха в някаква приемна. Жияр Каза:
— Изчакайте тук. — и продължи напред като ги остави с другите гвардейци.
Никола скръсти ръце и потисна желанието си да крачи. Помещението беше малко, хладно с мраморен под и мраморни камини и комплект изящни резбовани столове, които изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат, ако някой седнеше отгоре им. Знаеше, че външният му вид е странен за това място, облечен в черни дрипи и мрачно обидено изражение. Вероятно подхождаше напълно за първия Алсен, който посещаваше двореца на Ил-Риен от толкова години насам.
Ронсард се подпря на бастуна си и направи опит да завърже разговор.
— Разкрих съществуването на колоритните ти предци още когато за пръв път разследвах приемния ти баща. Обаче не сметнах, че има някакво отношение към случая.
Никола го изгледа с присвити очи.
— Нали се сещаш, че по този начин не ми ставаш по-драг.
Жияр се появи и им махна да го последват. Последваха го и Никола отбеляза, че гвардейците останаха в приемната. Той хвърли поглед към Ронсард, но не разбра дали Инспекторът изпитва облекчение от това. Минаха през поредната зала и оттам през отворената врата на едно обширно помещение.