Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Аз съм Малин дин Торал Вълноломката — представи се жената, — Надзорница на вълните на клана Сомарин и Надзорница на платната на „Ветробег“. — Една Надзорница на вълните при тях беше важна особа, също като вожд на клан, но въпреки това жената изглеждаше смутена, докато ги оглеждаше. Най-сетне очите й се спряха на пръстените на Великата змия на ръцете на Елейн и Нинив и тя въздъхна примирено. — Ако благоволите да ме последвате, Айез Седай?
Задната част на кораба беше с надстройка и тя ги поведе вътре през една врата, а после надолу по коридор и в едно просторно помещение с нисък таван. Авиенда се съмняваше, че човек като Ранд ал-Тор би могъл да застане прав тук, под някоя от дебелите греди. С изключение на няколкото излъскани сандъка всичко, изглежда, беше прикрепено към стените — бюфетите, дори масата, заемаща половината дължина на помещението, и креслата около нея. Трудно беше да си представи човек нещо с размерите на този кораб да е изградено от дърво и въпреки времето, преживяно във влажните земи, гледката на толкова много лъскаво дърво на едно място едва не я накара да ахне. То блестеше почти като позлатените лампи, висящи незапалени от нещо като клетка отгоре, така че да са неподвижни, докато вълните люлеят кораба. Всъщност корабът като че ли почти не помръдваше, поне в сравнение с лодката, която ги беше докарала, но за съжаление цялата задна част на каютата, ще рече на самия кораб, представляваше непрекъсната редица от прозорци, чиито боядисани и позлатени капаци бяха широко разтворени и се виждаше целият залив. И нещо по-лошо — не се виждаше никаква суша. И помен нямаше от суша! Гърлото й се стегна от ужас. Не можеше да проговори. Да изпищи дори не можеше, макар точно това да й се дощя в този момент.
Тези прозорци и онова, което се виждаше през тях — по-точно онова, което не се виждаше — толкова бързо привлякоха погледа й, че тя едва след малко осъзна, че в помещението има хора. Хубава работа! Можеха да я убият преди да се е усетила. Не че проявяваха някакви признаци на враждебност, но човек винаги трябваше да е нащрек с влагоземците.
Съсухрен старец с хлътнали очи седеше отпуснат на един от скриновете; малкото му останала около темето коса беше съвсем побеляла, а тъмното му лице изглеждаше добродушно, въпреки че дузината обеци по ушите му и многобройните дебели златни верижки на врата му придаваха странен вид. Тя с отвращение забеляза, че от пояса му стърчи костената дръжка на къс меч и още две криви ками в добавка.
Стройната хубава жена до него — със скръстени ръце и намръщено лице — заслужаваше повече внимание. Тя имаше само по четири обеци на всяко ухо и далеч по-малко медальончета на верижката от ухото до халката на носа, отколкото Малин дин Торал, а облеклото й беше от червеникавожълта коприна. Тя можеше да прелива — от толкова близо Авиенда го разбра веднага. Тя трябваше да е жената, за която бяха дошли, Ветроловката. Но въпреки това друга привлече погледа й. Както впрочем и погледите на Елейн, Нинив и Биргит.
Жената, която вдигна очи към тях от неразгънатата карта на масата, можеше да е на възрастта на мъжа, ако се съдеше по бялата й коса. Беше ниска, не по-висока от Нинив, личеше й, че някога е била с обемисто тяло, но сега вече бе само набита и долната й челюст се издаваше напред от лицето й като чук, а черните й очи издаваха остър ум. И сила. Не Единствената сила, а просто онзи вид сила, притежавана от човек, който ще каже „тръгни“ и хората ще тръгнат — но я притежаваше в изобилие. Торбестите й панталони бяха от зелен брокат, блузата й беше синя, а поясът — червен! Като този на мъжа. Дръжката на ножа в позлатената кания, затъкната зад този пояс, обсипана с червени и зелени скъпоценни камъни — огнекапки и смарагди. Два пъти повече медальончета висяха на верижката на носа й в сравнение с тези на Малин дин Торал, и още една, по-тънка верижка свързваше по шест пръстенчета на всяко от ушите й.
Без дума да каже, белокосата жена застана пред Нинив и безцеремонно я огледа от глава до пети, като особено се намръщи на лицето й и на пръстена с Великата змия на дясната й ръка. После застана пред Елейн, огледа я по същия начин преценяващо и безцеремонно — и накрая направи същото с Биргит. След което най-накрая проговори.
— Ти не си Айез Седай. — Гласът й прозвуча като търкаляща се по урва канара.
— Кълна се деветте вятъра и в брадата на Ветроносеца, не съм. — Тя понякога изричаше неща, които дори Елейн и Нинив, изглежда, не разбираха, но белокосата жена подскочи, сякаш я бяха шибнали през краката, и я изгледа много продължително, след което извърна навъсения си поглед към Авиенда.