Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Елейн всъщност все още не беше осъзнала срама й, а и да беше, една почтисестра можеше да знае и за най-дълбокото ти унижение, без това да е от значение, но… Амис беше казала, че в нея има твърде много гордост. Тя се насили да погледне извън лодката.
Никога не беше виждала толкова много вода, дори всички реки, които бе виждала досега, да се съберяха на едно място, и всичкото това се люшкаше наоколо сиво-зеленикаво, тук-там прошарено с бяла пяна. Очите й зашариха по повърхността, отказвайки да повярват. Дори небето тук изглеждаше по-просторно, огромно, а слънцето бе като втечнено злато. Духаше вятър, някак като че ли по-прохладен, отколкото на сушата, и неспирен. Птици се рееха из въздуха — сиви, бели и нашарени с черно, и издаваха пронизителни писъци. Една от тях, цялата черна, с изключение на главата, се плъзна по водната повърхност, разтворила клюн, и проряза водата, оставяйки след себе си бяла диря, после няколко тромави кафяви птици — пеликани, така ги беше нарекла Елейн — изведнъж заприбираха криле една по една и започнаха да се гмуркат и да изскачат отново на повърхността, вирнали невероятно големите си клюнове. Кораби имаше навсякъде, повечето почти толкова големи, колкото този над тях — и не всички бяха на Ата-ан Миере. Имаше и по-малки, с една или две мачти, повечето с триъгълни платна. И още по-малки, без мачти, като лодката, на която стояха, с висок остър нос и ниска плоска къщичка отзад. И някакъв дълъг и тесен съд с може би по двадесет весла от всяка страна — заприлича й на щъкаща стоножка. И суша имаше. На седем-осем мили. Слънчевата светлина се отразяваше от боядисаните в бяло сгради на големия град. Седем мили — само вода.
Тя преглътна, обърна се и си помисли, че бузите й сигурно са позеленели повече и от тези на Нинив. Елейн я гледаше уж невъзмутимо, но пък влагоземците показваха чувствата си толкова явно, че тревогата й беше очевидна.
— Аз съм глупачка, Елейн. — Дори с нея това, че не използваше пълното й име, я караше да се чувства неловко; когато станеха първосестри, когато станеха сестрожени, щеше да й е много по-лесно. — Една мъдра жена трябва да се вслушва в мъдър съвет.
— Ти си по-храбра, отколкото аз ще мога да бъда някога — отвърна й Елейн, при това много сериозно. Тя също беше склонна да отрича, че има кураж. Дали и това не беше един от влагоземските им обичаи? Не, Авиенда беше чувала влагоземци, които се хвалят с храбростта си; ебударците например, изглежда, не бяха способни и три думи да изрекат, без да се похвалят. — Тази вечер ще си поговорим за Ранд.
Авиенда кимна, макар и да не разбра какво общо има това с приказките за храбростта. Как можеха две сестрожени да се оправят с общия си съпруг, ако не го обсъждаха подробно? Така поне й бяха казвали по-възрастните жени и Мъдрите. Макар да не бяха винаги толкова открити, разбира се. Когато тя се беше оплакала на Амис и Баир, че сигурно се е поболяла, защото имаше чувството, че Ранд ал-Тор носи някаква част от самата нея със себе си, те бяха изпопадали от смях. „Ще се научиш“, кикотеха се те и „Щеше да го научиш по-скоро, ако беше отраснала в поли“. Сякаш изобщо беше желала някога някакъв друг живот освен този на Дева, тичаща редом със своите сестри по копие. Навярно Елейн изпитваше нещо от същата празнота. Разговорът за него дори сякаш задълбочаваше празнотата, дори с това, че я запълваше.
Изведнъж осъзна, че някой вика, и се вслуша.
— Накичен с обеци тъпанар такъв! — крещеше Нинив и размахваше юмрук на някакъв много тъмнокож мъж, който я гледаше от кораба. Човекът изглеждаше спокоен, но пък нали не можеше да забележи сиянието на сайдар, което я беше обгърнало. — Не сме дошли да ни превозите даром, пък и как можете да отказвате на Айез Седай! Веднага да я пуснеш тази стълба! — Усмивките от лицата на мъжете с веслата бяха изчезнали. Те явно не бяха забелязали пръстените със змиите на каменния кей при качването им и сега не изглеждаха никак доволни, че са на борда с Айез Седай.
— Хайде пак — въздъхна Елейн. — Ще трябва да се оправя с това, Авиенда, иначе ще си изгубим цялата сутрин. — И Елейн докосна Нинив по рамото, та да я спре, и каза на мъжа на кораба: — Аз съм Елейн Траканд, щерка-наследница на Андор и Айез Седай от Зелената Аджа. Спътницата ми е съвсем права. Не търсим дара на превоза. Но трябва да поговорим с вашата Ветроловка. Предайте й, че знаем за Сплитането на Ветровете. Кажете й, че знаем за Ветроловките.