Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Мъжът я изгледа намръщено, след което бързо се скри, без дума да каже.
— Сигурно ще си помислят, че ще избъбрим тайните им — промърмори Нинив сърдито. — Знаеш колко ги е страх, че Айез Седай могат да ги завлекат в Кулата, ако се разбере, че могат да преливат. Само на глупачка може да й хрумне, Елейн, че ще постигне нещо като заплашва хората.
Авиенда избухна в смях. Ако можеше да се съди по слисания поглед на Нинив, тя, изглежда, не разбра какво беше казала. Елейн също се подсмихна, но скрито. За влагоземския хумор човек никога не можеше да е сигурен — влагоземците намираха за смешно какво ли не, а най-смешното пропускаха да забележат.
Не стана ясно дали Ветроловката се бе почувствала заплашена, но докато Елейн плати на лодкарите и ги предупреди да ги изчакат да ги върнат — което бе придружено от недоволното ръмжене на Нинив за прекалено високата цена и заканите й, че ушите ще им скъса, само ако посмеят да си тръгнат, като мисълта за това как точно щеше да го направи отново накара Авиенда да се разсмее — та докато всичко това стане, горе на кораба, изглежда, взеха решение да ги пуснат на борда. Стълба не им спуснаха, а вместо нея — една плоска дъска, завързана на две въжета, провиснали от дебела греда, която стърчеше до една от мачтите. Нинив първа седна на дъската с люти закани към лодкарите да не са си помислили да погледнат под полите й, а Елейн се изчерви и уви своите плътно под краката си, и така се изкриви, докато се полюшваше във въздуха, че сякаш всеки момент щеше да се прекатури. Един от мъжете все пак вдигна очи, обаче Биргит го цапна в носа с юмрук. Докато вдигаха самата нея обаче, не посмяха да погледнат.
Ножът на колана на Авиенда беше малък, с острие не повече от половин стъпка дълго, но когато го извади, гребците я изгледаха притеснено. Ръката й замахна и двамата се проснаха по очи на палубата, а ножът изсвистя над главите им и се заби със силен звън в дебелата греда при носа на лодката. Тя заметна пелерината през ръцете си като шал, надигна полите си доста над коленете и прекрачи дългите весла, за да си прибере ножа, след което зае мястото си на люлеещата се на въжетата дъска. Не прибра ножа в канията. Мъжете, странно защо, се спогледаха сконфузено, но задържаха очите си сведени, докато я вдигаха. Изглежда, беше започнала да напипва нравите на влагоземците.
Когато се озова над огромната палуба на кораба, тя зяпна и за момент дори забрави да слезе от тясната седалка. Чела беше за Ата-ан Миере, но да прочетеш за тях и да ги видиш на живо беше все едно да си прочела за солена вода и да я вкусиш. Всички те преди всичко бяха тъмнокожи, много по-мургави и от ебударците, по-тъмни дори от повечето тайренци, с прави черни коси и черни очи, и с татуировки по ръцете. Гологърди и босоноги мъже с яркоцветни тесни пояси, стегнали торбести гащи от някакъв тъмен и мазен на вид плат, и жени по блузи в също толкова ярки цветове, колкото поясите им, и всички ходеха с плавно полюшваща се походка, в ритъм с поклащащия се кораб. Според това, което беше чела за тях, жените на Морския народ имаха странни обичаи, що се отнасяше до мъжете — например да танцуват пред тях покрити само с едно-едничко прозрачно шалче на тялото си, ако и толкова, но това, което наистина я слиса, бяха обеците им. Повечето от тях имаха по три, че и по четири на всяко ухо, с излъскани скъпоценни камъчета, а някои носеха дори халкички на носовете си! Мъжете също носеха обеци и се бяха накичили с не по-малко златни и сребърни верижки по вратовете. Мъжете! Вярно, някои от влагоземските мъже също носеха халки на ушите си — повечето ебударци поне, — но чак толкова много!… и гердани! Влагоземските нрави наистина бяха чудни. Морският народ никога не напускал корабите си — никога — така поне беше чела — и освен това изяждали мъртвите си. Не че вярваше много-много на последното, но след като мъжете им можеха да носят обеци, кой знае на какво още бяха способни?
Жената, която дойде да ги посрещне, носеше блуза, торбести панталони и пояс като другите, но нейните бяха от жълт брокат, поясът бе завързан изкусно и краищата му стигаха до коляното й, а на единия от накитите на шията й висеше малка златна, красиво изработена кутийка. От нея лъхаше сладък аромат. Косата й беше прошарена, а лицето — навъсено. По пет малки дебели златни халкички красяха двете й уши и тези на едното ухо се свързваха с тънка златна верижка със също златна халкичка на носа й. Дребни медальончета, провиснали от верижката, проблясваха на слънцето. Жената ги огледа изпитателно.
Авиенда подръпна неволно носа си с два пръста — да носиш такава халка и тя непрекъснато да ти го дърпа! — след което едва се сдържа да не прихне. Влагоземските обичаи се оказваха невероятно странни, а със сигурност никой не заслужаваше това определение в по-голяма степен от Морския народ.