Гробище за домашни любимци

— Рейчъл може би ти е споменала, че имахме още една дъщеря…

— Зелда — отвърна Луис. — Да, говорила ми е за нея.

— Преживяхме нещо ужасно — произнесе Голдман с треперещия си глас. — Беше трудно за всички ни и особено за Рейчъл, защото бе останала сама, когато почина сестра й. За нас двамата с Дори също не беше лесно, жена ми за малко щеше да полудее…

На Луис му идваше да изкрещи: „А какво мислиш, че и е било на дъщеря ти? Нима смяташ, че децата не могат да изпадат в депресия? Оттогава са изминали двайсет години, а тя все още ужасно подскача при мисълта за смъртта. А ето че сега трябваше да се сблъска с нея. Мама му стара, цяло чудо е, че Рейчъл е тук, а не е на системи в болницата. Така че не ми говори какво сте преживели двамата с жена ти, мръсник такъв.“

— Откакто Зелда почина, ние с Дори… сякаш се вкопчихме в Рейчъл… стараехме се да й спестим всякакви неприятности… и да изкупим вината си. Чувствахме се виновни, заради болките в гърба…, които Рейчъл изпитваше години след смъртта на сестра й, за това, че не бяхме при нея точно когато е имала най-голяма нужда от нас.

Старецът се разплака. По дяволите, защо трябваше да плаче? Сълзите му трогнаха Луис, накараха го да забрави част от огромната омраза, която таеше в сърцето си. Трябваше да направи нещо, за да я раздуха отново. Насила си припомни, как Ъруин Голдман измъква от вътрешния джоб на смокинга си претъпкания портфейл…, но изведнъж забеляза на заден план силуета на Зелда, нескопосан призрак, изтегнат във вонящото легло, по мъртвешки бледото лице са изписани ярост и агония, ръцете й са свити като нокти на граблива птица. Призракът на семейство Голдман. Веуикият и Стуашен Оз.

— Моля ви — каза той. — Моля ви, мистър Голдман. Ъруин. Престанете. И без това допуснахме много грешки. Не бива да драматизираме нещата повече от необходимото, нали?

— Луис, сега съм убеден, че си добър човек и че съм те преценил погрешно. О, знам какво си мислиш, да не смяташ, че съм толкова тъп? Вярно е, че съм глупак, но не напълно. Мислиш си, че ти казвам всичко това, защото вече мога да си го позволя. Сигурно си казваш: „Дъртакът се размекна, защото получи онова, което искаше“, а едно време се опита да ме подкупи…, но Луис, кълна се…

— Достатъчно — тихо произнесе Луис. — Боя се, че не мога да издържам повече. Съгласен ли си, Ъруин? — сега и неговият глас трепереше.

— Добре — отвърна Голдман и въздъхна, както се стори на Луис, с облекчение. — Още веднъж те моля да ми простиш, въпреки че не си длъжен. Но знай, че се обадих само за да ти се извиня.

— Така да е — отвърна Луис и затвори очи. Главата му се пръскаше от болка. — Благодаря ти, Ъруин. Приемам извиненията.

— Аз трябва да ти благодаря — промълви старецът. — Действително съм ти страхотно задължен, че ни изпращаш Рейчъл и Ели. Може би така е най-добре и за двете. Ще ги посрещнем на аерогарата в Чикаго.

— Отлично — каза лекарят и изведнъж му хрумна обикновена, но същевременно налудничава идея. Ще забрави старата вражда… и ще остави Гейдж в гроба му в „Плезантвю“. Вместо да се опитва да отвори затръшнатата врата, ще сложи предпазната верижка, ще дръпне двете резета и ще изхвърли ключа. Ще направи онова, за което беше казал, че става в Лъдлоу: ще уреди всичко и ще вземе самолета за Чикаго. Навярно ще останат там през цялото лято, той, жена му и тяхната дъщеричка с нежно сърце. Ще посетят зоологическата градина и планетариума и ще плуват с лодка по езерото. Ща се изкачи заедно с Ели на върха на „Сиърс Тауър“ и ще й покаже плодородните, задрямали поля на Средния Запад, простиращи се под тях като шахматна дъска. Сетне, в средата на август, ще се върнат в дома си, който сега им се струва толкова тъжен и изпълнен със спомени за миналото и може би ще се помъчат да започнат отначало. Може би ще поставят на стана си нова нишка, защото тази, от която бе изтъкано сегашното съществуване на семейство Крийд, беше накъсана и окървавена.