Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Една много дъждовна утрин към средата на месеца Стрейндж яздеше край пътя, по който вървеше 95-и стрелкови полк. Случайно забеляза неколцина приятели малко по-напред. Той пришпори коня си в лек галоп и бързо ги настигна.

— Добро утро, Нед — поздрави магьосникът един войник, по негови наблюдения мълчалив и чувствителен човек.

— Добро утро, сър — весело отвърна Нед.

— Нед?

— Да, сър?

— Какво ти се иска най-много? Знам, че това е странен въпрос и моля да ме извиниш, че ти го задавам, но наистина трябва да знам.

Нед не отговори веднага. Той пое дълбоко въздух, почеса се по челото и прояви други признаци на дълбок размисъл. Междувременно другарите му с готовност казаха на Стрейндж какво им се иска най-много — неща като вълшебни гърнета със злато, които никога не се опразват, и къщи, издялани от един-единствен къс диамант. Момче от Уелс тъжно и напевно се провикна:

— Препечен хляб със сирене! Препечен хляб със сирене!

Той го повтори още няколко пъти, с което предизвика бурен смях сред останалите войници — уелсците са шегаджии по природа. Междувременно Нед привърши с размислите си.

— Нови ботуши — обяви той.

— Наистина ли? — учуди се Стрейндж.

— Да, сър — отвърна Нед. — Нови ботуши. Заради проклетите португалски пътища — той махна към множеството камъни и дупки, които португалците кой знае защо наричаха път. — Ботушите се прокъсват и нощно време костите ме болят от ходене. Но ако имах нови ботуши — ех, колко бодър щях да се чувствам след цял ден път! Как само щях да се бия с французите! Щях да ги накарам да се изпотят!

— Желанието ти да се биеш ти прави чест, Нед — отбеляза Стрейндж. — Благодаря ти. Даде ми отличен отговор — и той се отдалечи, последван от оглушителни викове като „Ей, кога Нед ще си получи новите ботуши?“ и „Къде са ботушите на Нед?“.

Същата вечер щабът на лорд Уелингтън беше настанен в разкошна, макар и запустяла къща в село Лоузао. Тази къща принадлежеше на заможен и патриотично настроен португалски благородник, Жозе Ещорил, който заедно със синовете си бе измъчван и убит от французите. Съпругата му беше починала от треска, а за тъжната съдба на дъщерите му се разказваха какви ли не истории. От месеци тази къща беше изоставено и много меланхолично място, но сега с пристигането на хората на Уелингтън тя се изпълни с глъчка от шегите и споровете им и мрачните стаи изглеждаха почти весело от червените и сините мундири на офицерите, които сновяха из тях.

Часът преди вечеря бе най-оживеното време от деня и в стаята се тълпяха офицери, които докладваха и приемаха заповеди или просто разменяха клюки. В единия край имаше изящно, отрупано с орнаменти и разпадащо се каменно стълбище, което водеше до стара двойна врата. Казваха, че зад вратата лорд Уелингтън се труди усърдно над нов план за победа над французите и любопитното беше, че всеки, който влезеше в стаята, неизменно отправяше почтителен поглед към върха на стълбището. Двама от висшите офицери на Уелингтън — главният интендант на армията полковник Джордж Мъри и генерал-адютант Чарлс Стюарт — седяха един срещу друг на голяма маса и обмисляха разположението на войската през следващия ден. И тук спирам за малко, за да отбележа, че след като прочетете думите „полковник“ и „генерал“, си представите, че на масата седят двама старци, много ще сгрешите. Вярно е, че преди осемнадесет години, когато войната с французите започна, британската армия се командваше от почтени мъже на преклонна възраст, много от които през цялата си кариера не бяха зървали бойно поле. Но минаха години, тези стари генерали отидоха в запас или умряха и армията сметна за по-удобно да ги замени с млади енергични мъже. Самият Уелингтън беше малко над четиридесетте, а повечето му висши офицери бяха още по-млади. Стаята в къщата на Жозе Ещорил бе пълна с млади хора, които обичаха да се бият и да танцуват и бяха предани на лорд Уелингтън.