Джонатан Стрейндж и мистър Норел

През следващите три седмици мистър Норел получи от него четири писма: едно от Нюарк, Нотингамшир, едно от Йорк, Източен Йоркшир, едно от Ричмънд, Северен Йоркшир, и едно от Шефилд, Западен Йоркшир. Но писмата засягаха само делови въпроси и не хвърляха светлина върху загадъчното му пътуване.

Той се върна една нощ през втората половина на февруари. Ласелс и Дролайт бяха вечеряли на „Хановер Скуеър“ и когато Чайлдърмас влезе, те седяха с мистър Норел в салона. Чайлдърмас идваше направо от конюшните: ботушите и бричовете му бяха опръскани с кал, а палтото му бе още влажно от дъжда.

— Къде, за Бога, се изгуби? — попита мистър Норел.

— В Йоркшир — отвърна Чайлдърмас. — Разпитвах за Винкулус.

— Видяхте ли Винкулус? — припряно попита Дролайт.

— Не го видях.

— Знаеш ли къде е? — попита мистър Норел.

— Не знам.

— Намерихте ли книгата на Винкулус? — поинтересува се Ласелс.

— Не я намерих.

— Уф! — изпъшка Ласелс и погледна неодобрително Чайлдърмас. — Ако послушате съвета ми, мистър Норел, няма да позволявате на мистър Чайлдърмас да си губи времето заради Винкулус. Никой нито го е чувал, нито го е виждал от години. Може би е умрял.

Чайлдърмас седна на дивана като човек, който има пълното право да го направи, и каза:

— Картите показват, че не е умрял. Картите показват, че е още жив и книгата е още у него.

— Картите, картите! — възкликна мистър Норел. — Хиляди пъти съм ти казвал колко мразя дори да ми споменаваш за тези неща! Ще ми направиш голяма услуга, ако ги махнеш от дома ми и никога вече не ми говориш за тях!

Чайлдърмас изгледа хладнокръвно господаря си.

— Искате ли да чуете какво научих или не? — попита той.

Мистър Норел сърдито кимна.

— Добре — каза Чайлдърмас. — Във ваш интерес, мистър Норел, се погрижих да се сближа с всичките съпруги на Винкулус. Винаги съм смятал, че е невъзможно поне една от тях да не знае нещо, което би могло да ни помогне. Струваше ми се, че трябва само да ги заведа достатъчно пъти на кръчма, да им купя достатъчно джин и да ги оставя да говорят, и накрая все някоя от тях ще ми открие нещо. Е, излязох прав. Преди три седмици Нан Първис ми разказа история, която най-после ме поведе по следите на книгата на Винкулус.

— Коя е Нан Първис? — попита Ласелс.

— Първата му жена. Тя ми разказа нещо, случило се преди двадесет или тридесет години, когато с Винкулус се оженили. Двамата пиели в някаква кръчма. След като похарчили всичките си пари и изчерпали кредита си в заведението, дошло време да се прибират. Те се заклатушкали по улицата и в една канавка видели човек, който бил в по-лошо състояние и от тях — мъртвопиян старец. Мръсните води се стичали по него и заливали лицето му и само по случайност човекът не се бил удавил. Нещо привлякло погледа на Винкулус. Той сякаш го познал. Приближил се и се вгледал в него. После се разсмял и злобно ритнал стареца. Нан попитала Винкулус кой е този човек. Винкулус отвърнал, че името му е Клег. Тя попитала откъде се познават. Винкулус ядосано отговорил, че не познава Клег, че никога не го е познавал! Нещо повече, бил твърдо решен повече да не го познава! Накратко, на света нямало човек, когото Винкулус да мрази повече от Клег! Когато Нан се оплакала, че обяснението му не е достатъчно ясно, Винкулус сърдито отвърнал, че този човек е баща му, след което отказал да каже и дума повече.