Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Стрейндж се замисли. Изкушаваше се да изпрати до лорд Уелингтън бележка, като му предложи да накара дъжда да спре с мотива, че това трябва да е също толкова мъчително и за британските войници, но накрая реши, че целият въпрос за правене на магии, свързани с времето, е твърде противоречив, а и първо трябва да научи повече за войната и за лорд Уелингтън. Междувременно магьосникът се спря на напаст от жаби като най-доброто, което може да се изсипе на главите на френските войници. Изглеждаше много библейско, а има ли, каза си Стрейндж, нещо по-възвишено от това?

На другата сутрин той седеше мрачен в хотелската си стая и се правеше, че чете една от книгите на Норел, а всъщност съзерцаваше дъжда, когато на вратата се почука. Беше шотландски офицер в униформа на хусарите, който изгледа въпросително Стрейндж и попита: — Мистър Норел?

— Не съм… O, няма значение! Какво мога да направя за вас?

— Съобщение за вас от щаба, мистър Норел — младият офицер подаде на Стрейндж лист хартия.

Беше собственото му писмо до Уелингтън. Някой беше надраскал отгоре с дебел син молив една-единствена дума: „Отхвърля се.“ — Чий е този почерк? — попита Стрейндж.

— На лорд Уелингтън, мистър Норел.

— А-ха.

На следващия ден Стрейндж написа на Уелингтън друга бележка, в която предлагаше да накара водите на река Тежу да излязат от коритото и да залеят французите. Това поне подтикна Негова светлост да напише значително по-дълъг отговор, като обясни, че понастоящем цялата британска армия и по-голямата част от португалската армия се намира между Тежу и французите и следователно предложението на мистър Стрейндж не е никак уместно.

Това не накара Стрейндж да се откаже. Той продължи всеки ден да изпраща на Уелингтън по едно свое предложение. Всички биваха отхвърлени.

Един особено мрачен ден в края на февруари магьосникът вървеше по коридора на хотела на мистър Прайдо на път за поредната си самотна вечеря, когато почти се сблъска с ведър млад човек в английски дрехи. Мъжът се извини и го попита дали знае къде може да намери мистър Стрейндж.

— Аз съм Стрейндж. А вие кой сте?

— Казвам се Брискол. Аз съм щабният капелан.

— Мистър Брискол? Да. Разбира се.

— Лорд Уелингтън ме помоли да ви посетя — обясни мъжът. — Спомена, че можете да ми бъдете от помощ с някоя магия — мистър Брискол се усмихна. — Но, струва ми се, истинската причина е, че се надява да ви убедя да престанете да му пишете всеки ден.

— О! — възкликна Стрейндж. — Няма да престана, докато не ми даде да правя нещо.

Мистър Брискол се засмя. — Много добре, ще му кажа.

— Благодаря ви. А има ли нещо, което мога да направя за вас? Никога досега не съм правил магии за църквата. Ще бъда откровен, мистър Брискол. Познанията ми по еклезиастична магия са много оскъдни, но ще се радвам да бъда полезен на някого.

— Хм. И аз ще бъда откровен с вас, мистър Стрейндж. Задълженията ми всъщност са много прости. Обикалям болните и ранените. Отслужвам литургии за войниците и се старая да им уредя прилично погребение, когато ги убият, горките момчета. Не виждам с какво бихте могли да ми помогнете.