Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Вината не е моя — отвърна Стрейндж леко засегнат. — На драго сърце бих се съобразил с плановете на лорд Уелингтън, само че не знам какви са те. В Адмиралтейството в Лондон ни обясняваха намеренията си и ние правехме магии според желанията им.

— Ясно — каза Брискол. — Простете ми, мистър Стрейндж, може би не съм разбрал добре, но ми се струва, че тук разполагате с голямо предимство. В Лондон сте бил длъжен да се осланяте на мнението на Адмиралтейството за неща, които се случват на стотици мили от там — а, смея да отбележа, Адмиралтейството често допуска грешки. Тук можете да отидете и да видите с очите си какво става. Вашите преживелици не са по-различни от моите. Когато пристигнах, и на мен никой не обръщаше внимание. Местех се от един полк в друг. Никой не ме искаше.

— Все пак сега сте в щаба на Уелингтън. Как го постигнахте?

— Отне ми време, но накрая успях да докажа, че мога да бъда полезен на Негова светлост. Не се съмнявам, че и вие ще успеете.

Стрейндж въздъхна.

— Старая се. Но изглежда, че единственото, което успявам да докажа, е колко съм безполезен. Отново и отново!

— Глупости! Доколкото виждам, досега сте допуснали само една сериозна грешка и тя е, че стоите в Лисабон. Ако искате съвета ми, заминете веднага щом можете. Идете в планините и нощувайте редом с войниците и офицерите! Докато не го сторите, няма да узнаете нищо за тях. Разговаряйте с тях. Прекарвайте дните си с тях в опустелите села зад фронтовата линия. Те скоро ще ви обикнат за това. Войниците са най-добрите приятели на света.

— Наистина ли? В Лондон се говори, че Уелингтън ги нарича измета на земята.

Брискол се разсмя, сякаш да наречеш някого измета на земята е съвсем невинна шега, в която се крие голяма част от очарованието на армията. Стрейндж си каза, че това е странна реакция от страна на човек от духовенството.

— Та кое от двете е вярно? — попита магьосникът.

— И двете, мистър Стрейндж. И двете. Е, какво ще кажете? Ще заминете ли?

Стрейндж се намръщи.

— Не знам. Разбирате ли, не че се страхувам от несгодите и неудобствата. Вярвам, че мога да понеса точно толкова подобни неща, колкото и повечето мъже. Но не познавам никого там. Откакто съм пристигнал, като че ли се пречкам в краката на всички, а без приятели, при които да отида…

— О, това може лесно да се поправи! Тук не е Лондон или Бат, където ви трябват препоръчителни писма. Вземете бъчва бренди, може и един-два сандъка шампанско, ако слугата ви може да ги носи. Ако не ви се свидят брендито и шампанското, скоро ще имате широк кръг от познати сред офицерите.

— Наистина ли? Толкова ли е просто?

— O, със сигурност! Но не си правете труда да носите червено вино. Те вече имат предостатъчно.

След няколко дни Стрейндж и Джеръми Джоунс напуснаха Лисабон и поеха към селата зад фронтовата линия. Британските офицери и войници малко се изненадаха, когато научиха, че сред тях има магьосник. Те изпращаха лисма до приятелите си в Англия, в които го описваха по всевъзможни нелицеприятни начини и се чудеха какво, за Бога, търси той тук. Но Стрейндж послуша съвета на мистър Брискол. Всеки офицер, когото магьосникът срещаше, получаваше покана да пийне шампанско с него след вечеря. Скоро военните му простиха ексцентричността на неговата професия. Важното беше, че в бивака на Стрейндж човек винаги можеше да намери весели хора и прилично питие.