Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Щабът на армията се оказа напълно незабележима къща в обикновен двор с калдъръм. Стрейндж научи, че лорд Уелингтън е тръгнал да оглежда фронтовите линии. Никой не знаеше кога ще се върне — може би чак за вечеря. Никой не възразяваше Стрейндж да го почака, стига само да не се пречка на военните.

Но още с влизането си в къщата магьосникът попадна под влиянието на онзи неудобен природен закон, съгласно който щом човек пристигне на място, където не го познават, той неизбежно се пречка на всички. Стрейндж не можеше да седне, защото в стаята, в която го поканиха, нямаше столове — вероятно с цел ако французите успеят някак да проникнат в къщата, да не се скрият зад тях; затова той застана до един прозорец. Но тогава влязоха двама офицери и единият от тях пожела да покаже някаква важна военна характеристика от португалския ландшафт и за тази цел му се налагаше да погледне през прозореца. Офицерите изгледаха злобно Стрейндж, който се премести и застана пред свод с дръпната до половината завеса.

Междувременно някакъв глас от коридора през секунда се провикваше към някого на име Уайнспил да донесе буретата с барут, и то бързо. В стаята влезе дребничък, леко прегърбен войник. Той имаше мораво рождено петно на лицето си и като че ли носеше части от униформата на всички родове войски на Британската армия. Това явно беше Уайнспил. Уайнспил беше недоволен. Не можеше да намери барута. Ровеше из шкафовете, надничаше под стълбищата и на балконите и току се провикваше в отговор; „Един момент!“, докато настъпи моментът, когато реши да погледне зад гърба на Стрейндж — зад пердето и под свода. Уайнспил веднага извика, че е намерил буретата с барут и че щял да ги види и по-рано, ако някой — тук той изгледа много навъсено Стрейндж — не бил застанал пред тях.

Часовете се нижеха бавно. Стрейндж зае предишното си място до прозореца и вече почти дремеше, когато дочу звуци на суетене и смут и се досети, че някой важен човек е влязъл в къщата. В следващия миг в стаята нахлуха трима души и Стрейндж най-после се озова в присъствието на лорд Уелингтън.

Как може да се опише лорд Уелингтън? Кому е необходимо или нужно това? Лицето му е навсякъде, където и да погледнете — евтина репродукция на стената на крайпътен хан, много по-изтънчена, украсена със знамена и барабани, на стълбището на Залата за заседания. В наши дни нито една млада дама със средно романтична нагласа няма да пропусне да си купи поне един негов портрет, преди още да е навършила седемнадесетгодишна възраст. Тя ще смята дългите орлови носове за далеч по-изискани от късите чипи такива и ще приема за най-голямо нещастие в живота си факта, че той вече е женен. За да компенсира това, тя ще храни най-сериозни намерения да нарече първородния си син Артър. Не че ще бъде сама в обожанието си. По-младите й братя и сестри ще бъдат също толкова фанатично предани на Негова светлост. Най-красивият оловен войник във всяка детска стая в Англия винаги се нарича Уелингтън и преживява повече приключения от останалите войници в кутията, взети заедно. Всеки ученик се превъплъщава в ролята на Уелингтън поне веднъж седмично и същото важи за по-малките му сестри. Уелингтън е носител на всички английски добродетели. Той е английското в най-съвършения му вид. Ако французите носят Наполеон в стомасите си (а те очевидно го правят), то ние носим Уелингтън в сърцата си67.