Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Когато Панамон насочи групата на запад, Ший разбра, че наближават мястото, към което бяха се запътили. В продължение на няколкостотин ярда се движиха успоредно на гората и планината вляво от тях, за да се предпазят от някое ненадейно нападение. Когато човекът от Вейл попита облечения в аленочервени дрехи водач какво е местонахождението им спрямо Паранор, крадецът само се усмихна лукаво и го увери, че все повече се доближават до града. Безсмислено беше да задава други въпроси и младежът се примири, че ще бъде държан в неведение за това, къде се намират, докато другият не реши, че е готов да остави неканения си гост да продължи сам. Ший се загледа в равнините далече пред тях. Голата им шир му се стори величествена и пленителна. Това беше един абсолютно нов за него свят и той реши, че въпреки разбираемите опасения за живота си, няма да пропусне нищо. Това беше прословутата одисея, за която Флик и той си бяха мечтали, и макар че сега всичко можеше да свърши със смъртта на двамата и с потъването им в забрава, макар че диренето можеше да се окаже пълен провал, а мечът загубен, той щеше да види всичко това през времето, което му оставаше да живее.
В средата на следобеда тримата бяха потънали в пот, настроението им се влошаваше, а търпението им се изчерпваше от непрестанната жега. Келцът вървеше малко встрани от другите двама, крачката му беше твърда и отмерена, грубото му лице безизразно, очите мрачни и недружелюбни в горещата бяла светлина на слънцето. Панамон най-после беше млъкнал и единственото, което го интересуваше, беше най-после този преход да свърши и да се отърве от Ший, когото беше започнал да възприема като ненужно бреме. Ший беше уморен и раздразнителен, малкото му сили изцедени от двата дълги дни на безспирно ходене. Тримата вършеха точно под лъчите на изгарящото слънце, със силно присвити от пронизващата светлина очи. Слънцето се придвижваше бавно към западния хоризонт и ставаше все по-трудно да се различи теренът пред тях. След известно време Ший се отказа да се взира и се остави на умението на Панамон да ги заведе до Паранор. Пътниците се приближаваха до края на планинската верига вдясно от тях и изглеждаше, че там, където свършват планинските върхове, започват равнини, ширнали се в безкрая. Те бяха толкова необятни, че Ший виждаше страничната линия на хоризонта, където небето се сливаше с изсъхналата земя. Когато най-после попита дали това бяха равнините Стрелехайм, Панамон позамълча и след неколкоминутен размисъл, кимна утвърдително глава.
Панамон не каза нищо друго за местонахождението им, нито за плановете си за Ший. Излязоха от долината с форма на подкова и навлязоха в източните покрайнини на равнините Стрелехайм, широко, равно пространство, простряло се на север и на запад. Местността непосредствено пред тях, простираща се успоредно на скалите и на гористата местност вляво от тях, беше изумително неравна. Човек не можеше да забележи това от долината, а го виждаше едва когато се изкачеше на високото. Имаше дори групи от малки дървета, а по-нататък, участъци от растящи нагъсто храсти, и… нещо друго, нещо неприсъщо за тази земя. И тримата го забелязаха едновременно. Панамон им даде сигнал да спрат, вперил изпълнен с подозрение поглед в далечината. Ший примигна от силната светлина на следобедното слънце и засенчи очите си с ръка. Видя множество странни, забити в земята пръти, разпръснати на няколко стотици ярда във всички посоки купчини от плат с различен цвят и парчета от блестящ метал или стъкло. Много трудно забеляза, че сред парчетата плат и останалите отломки се движеха множество черни, малки предмети. Накрая Панамон изкрещя на онези, които бяха пред тях, без да знае на кого вика. Останаха поразени от внезапно размаханите гарваново черни крила и от страхотните крясъци на обезпокоени птици. Черните предмети се оказаха лешояди, които се издигнаха бавно и неохотно и накрая се разпиляха в ярката светлина на слънцето. Панамон и Ший останаха като заковани на място, застинали в нямо изумление, а огромният Келцът се доближи с няколко ядра до мястото и се втренчи внимателно пред себе си. След миг се обърна и започна да прави резки движения към другаря си. Крадецът кимаше сериозно.
— Имало е някакво сражение — каза той отсечена — Онези там са мъртъвци!
Тримата се доближиха до зловещата сцена на битката. Ший отстъпи малко назад, внезапно обзет от страх, че безжизнените проснати тела можеха да бъдат труповете на приятелите му. Странните върлини вече се виждаха ясно, когато мъжете се доближиха на няколко ярда от мястото. Това бяха копия и дръжки на бойни знамена. Ярко блестящите парчета бяха остриета на мечове и ножове, някои изоставени от бягащите мъже, други все още стиснати в мъртвите ръце на покосените им притежатели. Купчините плат бяха мъже, неподвижните им, напоени с кръв тела отпуснат в смъртта се изпичаха бавно в ужасната горещина на нажеженото до бяло слънце. Ший започна да се задушава, когато зловонието на смъртта го удари в ноздрите, а ушите му доловиха бръмченето на досадни мухи, които кръжаха над човешките трупове. Панамон се обърна и се усмихна зловещо. Знаеше, че човекът от Вейл никога не е виждал смъртта толкова отблизо и това ще бъде за него урок, който никога няма да забрави.