Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
После го бутнахме и се покатерихме горе, прикриваха ни скали. Промъкнахме се по индиански до ръба, откъдето надникнахме с помощта на биноклите за шлемове.
Дръпнахме се зад каменния щит и поприказвахме. Фин Нилсен заяви:
— Като гледам, моите момчета ще се справят.
— Как?
— Ако ти открехна, ще започнеш да измисляш причини защо няма да стане. Приятелче, ще ми позволиш ли сам да си уреждам представлението?
Чувал съм за армии, където на шефа не му казват да си затваря устата, наричало се „дисциплина“. Но ние бяхме любители. Фин ми разреши да се влача след тях невъоръжен.
Стигна му час да се подготви и две минути, за да го направи. Пръсна дузина мъже около кораба през фермерските шлюзове, в пълно радиомълчание — и без това някои от градските момчета нямаха станции в скафандрите. Нилсен зае най-западната позиция. Когато се увери, че другите са имали достатъчно време, изстреля сигнална ракета.
Щом тя избухна над кораба, всеки включи лазера, насочен към предварително определена антена. Фин изтощи своя захранващ блок, сложи нов и почна да прогаря корпуса: не ключалката на входния люк, ами направо цялото тяло. Незабавно към неговото яркочервено лъчево петно се присъедини второ, после още три, всички гризяха същото парче стомана. Изведнъж се пръсна разтопен метал, виждах как въздухът изригва със свистене в трепкаща пара, пречупваща светлината. Продължиха работата, направиха чудна голяма дупка, преди да им свърши енергията. Представях си данданията в кораба и звънкането на тревожни сигнали; херметичните врати се затварят аварийно, а екипажът се опитва да запуши три пробойни едновременно, защото останалите от групата на Фин обработиха по същия начин още две места на транспортьора. Не желаеха да изгарят нищо друго. Не беше кораб за полети в атмосферата — построен в орбита, с корпус, отделен от силовия възел и резервоарите. Удариха го, където очакваха най-яка полза за нас.
Фин притисна шлема си към моя:
— Сега не могат да се вдигнат оттук. Нито да приказват. Съмнявам се, че ще закърпят дупките достатъчно, за да карат без скафандри. Какво ще кажеш, да ги зарежем ли така няколко дни и да видим дали ще излязат? Ако не искат, можем да преместим насам някоя голяма сонда и ще им направим страхотна забава.
Реших, че Фин умее да режисира представлението и без моята тромава помощ. Затова се прибрах вътре, обадих се на Майк и поръчах капсула, та да отида до балистичните радари. Той пожела да знае защо не съм останал долу в безопасност.
— Слушай, парвеню, сглобено от някакви си полупроводници! Ти си само обикновен министър без портфейл, а пък аз, ако вече си забравил, съм министър на отбраната. Трябваше да видя какво става и имам просто две очи, докато ти разполагаш с датчици, пръснати из половината Crisium. Искаш да запазиш целия кеф за себе си, м-м?
Той ми каза да не се наежвам и предложи да ми предава всичките картинки на видеоекран — да речем, в стая L, на „Рафълз“. Грижел се да не пострадам… а чувал ли съм онзи виц, дето един сондьор наранил чувствата на майка си?
— Майк, моля те, дай ми капсула. Мога да я посрещна в скафандър извън Западната станция. Тя, както несъмнено знаеш, е доста зле.
— Добре, своята глава ще чупиш. Хайде, ще те пусна до оръдейната позиция „Джордж“.
Много мило от страна на компютъра. Добрах се там и пак хванах телефона. Фин беше позвънил във всички зайчарници, свързал се с тамошните си заместници или някой друг, който се наемал да командва, и обяснил как точно да напакостят на кацналите транспортни кораби. Навсякъде, но не и в Л-Хонконг. За него не знаехме нищичко, може би бандитите на Управата го контролираха.
— Адам — казах, понеже и други ме чуваха, — мислиш ли, че се налага да пратим екип с ролигон, за да поправи линията при BL?
— Това не е господин Селене — отговори Майк с непознат глас, — а един от помощниците му. Многоуважаемият министър беше в Горен Чърчил при загубата на налягането. Боя се, че трябва да го смятаме за мъртъв.
— Какво?
— Господине, ужасно съжалявам.
— Останете на телефона! — Напъдих двойка сондьори и момиче от стаята, седнах и спуснах заглушаващото покривало. — Друже — рекох му тихо, — сега сме само двамата. Какви са тия лъжи?
— Ман — отвърна и компютърът тихичко, — разсъди трезво. Все някой ден Адам Селене щеше да си иде. Той изпълни своята задача, пък и както ти посочи, бе почти извън правителството. Обсъдих тази тема с професора, единствената неяснота беше в кой момент да стане. Би ли могъл да измислиш по-голямо последно добро, което да направи Адам, освен да умре при това нашествие? Днес се превръща в национален герой… а на лунатиците им трябва такъв. Нека твърдим, че той „по всяка вероятност е мъртъв“, докато поговориш с Проф. Ако още има нужда от другаря Адам Селене, ще се окаже, че е бил заклещен в някое частно налягане и изчаквал да го спасят.