Луната е наставница сурова

В тази част той бе пуст, но виждах хора, чувах шум по-нататък в града. Две фигури в херметични екипи и с оръжия се отделиха, тръгвайки право към мен. Изгорих и двамата.

Човеците в скафандри и с пушки трудно се различават. Сигурно ме взеха за някой от своята пасмина. А и за мен от такова разстояние можеха да ми напомнят людете на Фин. Само че въобще не съобразих. Новакът не ходи като някое от старите приятелчета. Вдига си краката твърде високо и все гледа да остане прав. Не че се забавих да помисля или креснах: „Земни червеи! Умрете!“ Видях ги — унищожих ги. Леко се плъзнаха по пода, преди да осъзная какво направих.

Спрях, защото исках да им взема оръжията. Но се оказаха вързани с верижки и не спрях да реша как точно да ги освободя. Вероятно имах нужда от ключ. Пък и не бяха лазери, ами нещо, което никога не бях зървал — истински пушки. По-късно научих, че стрелят с малки експлодиращи ракети, ала тогава само ми стана ясно, че не знам как да извлека полза от тях. Накрая стърчаха и ножове за мушкане, от онези, на които им казват щикове; тъкмо затова опитах да ги прибера. Собствено ми чифте стигаше едва за десет изгаряния с пълна мощност, а нямах резервен захранващ блок. Тези остриета май вършеха работа: по едното личеше кръв, сигурно на някой лунатик.

Ала след секунди се отказах. Използвах ножа, окачен на пояса ми, за да съм уверен, че мъртъвците ще си останат бездиханни. После забързах към битката с пръст на спусъка.

Беше тълпа, не истинска битка. Хм, може би сраженията винаги изглеждат така: бъркотия, врява, никой не знае какво става. В най-широката част на Главния, срещу „Bon Marche“, където Голямата рампа слиза от трето равнище, имаше няколкостотин лунатици — мъже и жени, също и деца, които би трябвало да си стоят по домовете. Доколкото се ориентирах, надали и половината носеха скафандри, съвсем малко от тях бяха въоръжени. Да, но по рампата надолу прииждаха войници, всички с пушки в ръце.

Първо усетих шума, тътнеж, който отекваше в открития ми шлем и причиняваше болка в ушите. Ръмжене. Не се сещам каква друга дума да кажа. Състоеше се от всеки яростен звук, дето човешкото гърло може да изтръгне от себе си, от писъците на дечица до мощния рев на зрели мъже. Ехтеше като най-голямото кучешко сбиване в историята. Изведнъж осъзнах, че аз също се присъединявам, крещя мръсотии и викам нечленоразделно.

Момиче, не по-възрастно от Хейзъл, скочи върху парапета на рампата и се задържа отгоре, на сантиметри от раменете на нахлуващите войници. Беше въоръжено с нещо, подобно на кухненски сатър, видях как замахна. Едва ли нарани мъжа особено силно през скафандъра, обаче той клекна, а други се препънаха в него. После един налетя към девойчето, заби щик в крака му и то рухна с гърба напред, изгубвайки се от погледа ми.