Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Натъпкали ги с енергизатори, успокояващи и потискащи страха вещества, които биха накарали дори мишка да се изплюе в мутрата на котка, после ги пуснали да беснеят. Сражаваха се професионално и доста безстрашно — и измряха.
В Долен Тихо и Чърчил употребили газ, ето защо жертвите били къде по-многобройни от наша страна. Само лунатиците, успели да се доберат до скафандрите си, ставали за нещо. Резултатът беше същият, ала за повечко време. Газът бе от приспиващите, понеже Управата не искаше да ни изтреби, а просто да ни даде урок, да си върне контрола и да ни впрегне на работа.
Причината за дългото мотаене и привидната несигурност на ФН бил избраният метод на нападение — с прокрадване. Взели решение скоро след наложеното от нас ембарго (научихме това от пленените корабни офицери). Използвали времето за подготовка: повечето отишло за разтегления елиптичен маршрут далеч отвъд орбитата на Луната, после обратно по дъга и среща откъм тъмната страна. Разбира се, Майк въобще не ги видя, той е сляп там отзад. Наблюдаваше небето с балистичните си радари — но няма такъв, дето да наднича отвъд хоризонта. Най-дългият период, през който приятелчето засичаше влязъл в орбита кораб, бе не повече от осем минутки. „Гостите“ прелетяха над върховете в ниски кръгове, всеки право към целта, с кратък радарен проблясък при кацането накрая и с голямо обратно ускорение.
Туй стана точно при новоземие, на 12 октомври 76-а, в 18 часа, 40 минути и 36,9 секунди по Гринуич. Е, ако не в тази десета, то твърде близо до нея според проследяването на Майк. Тук трябва да призная, че Миротворческият флот на ФН свърши чудесна работа.
Голямото добиче, избълвало хиляда войници в Л-Сити, остана невидимо за компютъра чак до спирането си за прилуняване. При това той го зърна само да момент. Щеше да го забележи няколко мига по-рано, стига да гледаше на изток с новия радар в Mare Undarum. Но тогава тъкмо упражнявал своето „синче-идиотче“ — взирали се на запад към Земята. Тези секунди бяха без значение, изненадата бе така прекрасно подготвена, толкоз пълна, че всеки отряд нахълта точно в 19.00 по Гринуич, преди някой да се усети. И не бе случайност, че над всички зайчарници започваше ярката половина на лунния месец. Управата нямаше хабер от нашите истински условия. Все пак знаеше, че денем никой пандизчия не излиза без нужда на повърхността. А ако му се наложи, свършва си работата бързо и се прибира вътре, като проверява своя радиационен брояч.
Така че ни хванаха със смъкнати скафандри. И оръжия.
Но и след избиването на нападателите още имахме да се разправяме с шест транспортни кораба върху грунда и с един командващ в небето.
Щом приключи схватката при „Bon Marche“, аз се опомних и намерих телефон. Нито дума от Конгвил, никакво известие от Проф. Битката в Джонсън Сити беше спечелена, а Новилен също — корабът там се преобърнал при кацането, наказателният отряд бил отслабен от загубите и момчетата на Фин вече превзели повреденото возило. Сраженията в Чърчил и Долен Тихо продължавали. По другите зайчарници нямало нищо особено. Майк спрял подземката, запазвайки телефонните комуникации между градовете само за служебни разговори. Експлозивното спадане на налягането в Горен Чърчил не било овладяно. Да, Фин Нилсен се обади, пък и аз съм могъл да се свържа с него.
Казах му къде беше корабът над Л-Сити, чукнахме си среща при частен шлюз номер 13.
Фин имал почти същите преживелици като мен, заварили го неподготвен, но скафандърът му бил при него. Не успял да хване юздите на своите лазерни стрелци, преди битката да свърши, и се хвърлил в касапницата при Стария купол. Сега започваше да събира момчетата си, а един офицер приемаше доклади в канцеларията му в магазин „Bon Marche“. Свързал се с новиленския си заместник, ама се тревожеше за Хонконг…
— Мани, да отскочим дотам?
Рекох му да чака — „гостите“ не можеха да се доберат до нас с подземката (не и докато ние контролираме захранването); освен това се съмнявах, че оня транспортен краб би успял да излети.
— Да хвърлим поглед на този тук.
Минахме през шлюз 13 чак до края на частното налягане, през тунелите на съсед — не му се вярваше, че сме били нападнати, — и използвахме неговия излаз към повърхността, за да огледаме возилото от около километър на запад. Повдигнахме предпазливо люка.