Луната е наставница сурова

24

Навсякъде по Луната нашествениците бяха мортус, ако не в същия миг, то скоро подир това. Над две хиляди аскери загинаха, три пъти повече лунатици намериха смъртта си, посрещнали нападението; може би още толкова бяха ранени, макар че никой не ги преброи точно. Никакви пленници в нито един зайчарник, но от всеки кораб хванахме по дузина офицери заедно с екипажа, след като прочистихме.

Основна причина нашите (почти без оръжие!) да убиват обучена войска бе, че току-що кацналият земен червей не владее тялото си добре. Притеглянето тук е една шеста от привичното за него и превръща рефлексите от целия му живот във враг. Без да схваща, стреля твърде нависоко, не се държи устойчиво на крака, не тича както подобава, ходилата все се изплъзват изпод него. И още по-лошо за „гостите“ — трябваше да напредват с бой надолу. По принуда си пробиха път през горните равнища, после отново и отново се смъкваха по рампи, за да превземат някой град.

Хубаво, ама земните червеи не знаят как да слизат по такива съоръжения. В случая движенията не са нито тичане или ходене, нито летене — по скоро танц, стъпалата едвам докосват пода и просто можеш да запазиш равновесие. Тригодишно лунатиче върши това машинално, подскача нататък в управляемо падане, като крачетата му пристъпват на всеки няколко метра.

Но земянинът го прави по новашки. Внезапно открива, че „ходи из въздуха“, размахва крайници, завърта се, губи контрол и свършва върху задник, без да пострада, ала ядосан.

Та онези войници си намериха смъртта именно по рампите, когато ги докопахме. Тия, които видях, бяха усвоили номера донякъде, щом са стигнали три равнища надолу. Обаче едва шепа снайперисти можеха да стрелят точно отгоре, а тръгналите връз металните плочи успяваха seulement77 да останат прави, да държат оръжията си и да напъват към следващото ниво.

Лунатиците не ги пуснаха.

Мъже и жени (също доста деца) ги връхлитаха, събаряха и убиваха с всичко — от голи ръце до собствените им щикове. Пък и не само аз имах лазерна пушка. Двама от хората на Фин Нилсен се свили на балкон в „Bon Marche“. Скрити там, те взели да бройкат един след друг земните снайперисти горе. Никой не им казал да го правят, никой не ги водил, нито раздавал заповеди. Фин въобще нямаше шанс да контролира своята полуобучена и непокорна милиция. Битката започна и народът се би.

Е, това беше най-важната причина да спечелим ние — сражавахме се. Повечето лунатици тъй и не зърнаха жив нашественик, но където войниците проникваха, нашите се втурваха към тях сякаш облак скакалци. Кой да ги командва? Крехката ни организация се срути от изненадата. Обаче се опълчихме като бесни и нападателите измряха. Нито един солдат не стигна по-долу от трето равнище в който и да е зайчарник. Говореха, че хората от Дънната алея така и не разбрали за атаката, докато всичко не свършило.

Хм, и нашествениците се биха смело. Те не само представляваха елитни части за борба с безредици, най-добрите миротворци за градска работа, с които разполагаха ФН, но бяха надъхани и дрогирани. Казали им (правилно), че единствената им надежда някога да видят Земята е да усмирят зайчарниците. Ако успеели, имали обещание да ги сменят и никога вече да не ги пращат горе. Ама условието било „Победи или умри!“, защото им изтъкнали, че техните транспортни кораби не могат да излетят от Луната, без да надвият. Затова се налагало да я превземат. (Също вярно.)